Той беше направо нетърпим при всички игри на карти, всички без изключение — трупа, покер, казино, белот, сантасе, бридж, двайсет и едно и т.н. Но игрите му на трупа бяха достойни за наблюдение. Обикновено играеше с близнаците, когато бяха малки, и току ги ръчкаше да го подпитват какви карти има или се покашляше многозначително, държейки картите си така, че да се виждат. В покера също беше звезда. Когато наближавах двайсетте, минах през един кратък период, когато играех моя си, много напрегната и несполучлива игра, чиято цел беше да стана отракан човек, светски човек. През този период често канех хора на покер. Не по-малко често в играта се включваше и Сиймор. Нужни бяха известни усилия, за да не разбереш кога той е пълен с асове, защото в такива случаи се ухилваше като великденски заек с пълна кошница яйца, както се изразяваше сестра ми. Но което е още по-лошо, имаше навика да държи кента или фул, или още по-силна карта и да не качва, дори да не обявява, ако насреща му седеше някой, който му беше симпатичен и държеше само чифт десетки.
В спортовете на открито също беше бутнитрън — поне в четири от пет такива спорта. Когато учехме в началното училище и живеехме на ъгъла на сто и десета и Ривърсайд Драйв, почти всеки следобед играехме на някоя импровизирана игра или на страничните улички (детски бейзбол, хокей с ролкови кънки), или по-често — на полянката близо до статуята на Лайош Кошут (американски или обикновен футбол). Сиймор имаше особен маниер на игра в хокея и футбола, маниер, крайно неприятен за съотборниците му: ще се спусне в атака — често пъти блестяща — към вратата на противника и изведнъж ще се закове, за да даде възможност на вратаря да заеме неуязвима позиция. Американски футбол рядко играеше, а когато играеше, то ставаше само при недостиг на един играч в единия или другия отбор. За разлика от него аз постоянно играех тази игра. Насилието не ми беше противно, ами изпитвах смъртен страх от него, тъй че нямах друг избор освен да играя; дори организирах тези идиотски мачове. В редките случаи, когато Сиймор играеше американски футбол, нямаше начин да се знае предварително към актива на отбора ли ще мине той или към пасива. Много често, когато не достигаше играч, изборът падаше първо върху него, защото беше бърз в краката и отличен в носенето на топката. Ако след като хванеше топката не му хрумнеше да отдаде сърцето си на играча, който налиташе да му я отнеме, това се вписваше в актива на отбора. Но както казах, никога не се знаеше дали ще бъде полезен, или вреден за делото. Веднъж, в един от редките сладостни мигове, когато съотборниците ми с неохота ме оставиха да поема топката, Сиймор, който играеше от противниковата страна, ме обърка тотално, защото се изпречи насреща ми с такова радостно изражение, сякаш това бе най-неочаквана среща, в която имаше пръст самото провидение. Аз се заковах като пирон и, разбира се, в това време някой се метна отгоре ми и ме заби в земята. Удължих твърде много тази тема, съзнавам го, но точно сега не мога да спра. Както казах, имаше и игри, в които Сиймор бе изключително добър. Дори непростимо добър. С последното искам да кажа, че във всеки спорт и всяка игра има една степен на съвършенство, която решително не приемаме, ако тя е достигната от някой „нередовен“ противник, от някое „копеле“ — схванато копеле, фукливо копеле или чисто и просто стопроцентово американско копеле; това включва широк диапазон — от този, който неизменно ни бие по всички линии въпреки евтината си или дори долнопробна екипировка, до победителя, на чието лице съвсем ненужно са изписани щастие и доброта. Едно от провиненията на Сиймор в игрите, които той владееше, беше неговата схванатост — едно, но много съществено. Имам предвид, по-конкретно три игри: ступбол, топчета и билярд. (С билярда ще се занимая друг път. За нас той беше не само игра, а едва ли не и протестантска реформация. Ние играехме билярд преди и след всяко съдбовно събитие в младежките ни години.) Ступболът, за сведение на провинциалните читатели, е игра с топка, която се играе с помощта на външно входно стълбище или на фасадата на жилищна сграда. Ние я играехме тъй: някой хвърляше силно гумената топка срещу гранитния цокъл, висок половин човешки ръст, който красеше фасадата на нашия блок — странна, но много разпространена в Манхатън архитектурна приумица, в която се смесваха йонийски и коринтски стил. Ако никой от противниците не успееше да докосне топката във въздуха при отскока й към другата страна на улицата, тогава нашият отбор си пишеше известен брой точки. Ако пък някой я докоснеше, което ставаше по-често, тогава мятащият излизаше от играта. Но най-много решаващи за победата точки се пишеха, когато топката прелетеше безпрепятствено цялата улица и се удареше в отсрещната сграда. По наше време доста често се случваше топката да достигне отсрещната сграда, но много рядко отскокът й биваше толкова бърз и рязък, че никой да не може да я докосне. Сиймор винаги постигаше такъв отскок, а с това и победа за отбора. Когато някое от другите момчета постигнеше подобна победа, това се смяташе за случайност — щастлива или нещастна в зависимост от кой отбор си ти самият, — но случеше ли се Сиймор да изпорти топката, това вече се смяташе за цял куп случайности. Но най-важното, а и по-близко до темата, е това, че той хвърляше топката по безподобен начин. Всеки от нас — повечето бяхме десняци, както и той — заставаше малко наляво от нащърбената повърхност и хвърляше топката със силно странично движение. Само Сиймор заставаше точно срещу въпросната повърхност и зафучваше топката със замах отгоре надолу — движение, което напомняше чудовищно грозните му и безуспешни забивания на пинг-понг и тенис. Миг след това тя профучаваше над главата му, при което той само леко се навеждаше, и изчезваше сякаш в небитието. Ако някой се опиташе да хвърли топката по същия начин (било самостоятелно, било под усърдното ръководство на Сиймор), той или отпадаше от играта, или проклетата топка го фрасваше право в лицето. Стигна се до положение никой от квартала да не иска да играе ступбол с него — та дори и аз. През този период той или хващаше някоя от сестрите ни, за да й разяснява тънкостите на играта, или играеше соло, и то много ефектно — топката достигаше отсрещната сграда, отскачаше от нея и така точно се връщаше към него, че той дори не променяше позицията си, за да я улови. (Да, да, прекалено много раздух този въпрос, но след близо трийсет години просто не мога да устоя на изкушението.) Той беше не по-малко страшен в играта на топчета. При нашата своеобразна игра, който играеше пръв, търкулваше или хвърляше топчето си на шест-седем крачки покрай бордюра на някоя тихичка улица, където нямаше паркирани коли. От същото място вторият се опитваше да удари топчето със своето. Той рядко сполучваше, защото толкова много неща можеха да отклонят топчето от пътя му към целта — неравностите на улицата, самият бордюр, някоя изплюта дъвка и какво ли още не от стотиците отпадъци, характерни за страничните нюйоркски улици. Ако вторият играч пропуснеше целта при първия опит, топчето му обикновено се спираше някъде наблизо до топчето на първия, за когото след това не беше никак трудно да го удари. От сто такива игри Сиймор печелеше осемдесет или деветдесет, независимо дали играеше първи, или втори. При дългобойна стрелба той хвърляше топчето си така, че то описваше изящна парабола и попадаше точно в целта. Но и при тази игра стоежът и движенията му бяха толкова нескопосни, че можеха да те подлудят. Когато се мереше надалеч, всеки друг от квартала мяташе топчето изотдолу, а Сиймор го изхвърляше някак странично, и то само с движение на китката — горе-долу, както се мята плосък камък по водна повърхност. И тук всички опити за подражание се оказваха катастрофални. При такова хвърляне топчето изобщо не можеше да бъде насочено към целта.