Мисля, че част от съзнанието ми е нахално насочена към следващата история. Не съм се сещал за нея от години.
Една вечер, в онзи мъгливо-сантиментален четвърт час, когато нюйоркските улични лампи току-що са запалени, а стоповете на колите се запалват — едни светят, други още не, — играех на топчета с едно момче на име Айра Янкоър в другия край на страничната улица, която излизаше точно при нашия блок. Бях осемгодишен. Използвах техниката на Сиймор или поне се опитвах да я използвам — странично хвърляне и стремеж към хубава парабола. И губех непрекъснато. Непрекъснато, но безболезнено. Защото в този час нюйоркските градски момчета не са по-различни от момчетата в Охайо, които, прибирайки в обора последната крава, дочуват далечната свирка на влака. В този вълшебен четвърт час, ако губиш топчета, значи губиш топчета, нищо повече. Струва ми се, че и Айра беше обаян от този час и ако е така, той ще да е печелил топчета и нищо повече. В този покой и в пълна хармония с него долетя гласът на Сиймор, който ме викаше. Той ми подейства като приятна изненада — я, във всемира имало и трети човек! — и към това усещане се добави съзнанието, че този трети е не друг, а Сиймор. Обърнах се кръгом, а и Айра, мисля, стори същото. Ярките светлини под брезентовия навес пред нашия блок току-що бяха запалени. Сиймор стоеше на самия край на тротоара отпред, с лице към нас, поразкрачен, с ръце, пъхнати в диагонално прорязаните джобове на подплатеното с овча кожа палто. Тъй като светлината падаше откъм гърба му, лицето му оставаше в сянка. Беше на десет години. От начина, по който бе застанал на бордюра, от положението на ръцете му, от… е, добре, от величината на самото х разбрах, както го разбирам и сега, че и той бе изпаднал под силното въздействие на вълшебния час. „Можеш ли да не се мериш чак толкова? — изрече, стоейки все тъй на бордюра. — Колкото и да се мериш, ако го удариш, ще бъде чист късмет.“ Той говореше, общуваше, без да наруши чудния покой. Но аз го наруших. Съвсем съзнателно. „Как ще е късмет, щом се меря?“, възразих не много високо (въпреки курсива), но с малко повече раздразнение в гласа, отколкото всъщност изпитах. Той не отговори веднага, само стоеше закрепен на бордюра и ме гледаше, доколкото разбирах, с обич. После каза: „Късмет ще е, разбира се. Нали ще се радваш, ако улучиш топчето му, топчето на Айра? Кажи де, няма ли да се радваш? А щом ще се радваш, значи не си очаквал да го улучиш. Значи, има някакъв късмет в цялата работа, има доста голяма доза случайност.“ Той слезе от бордюра все още с ръце в джобовете и тръгна замислен към нас. Но не прекоси бързо здрачната улица, или поне не оставяше такова впечатление. Към нас се приближаваше сякаш платноходка. Честолюбието обаче е едно от най-бързоподвижните неща на света, тъй че преди Сиймор да ни бе доближил съвсем, аз казах припряно на Айра: „Тъмно е вече“, с което разтурих играта.