Това малко пентименто, или дявол знае какво, ме накара да се изпотя буквално от глава до пети. Пуши ми се, но пакетът е празен, а не ми се става от креслото. Господи, каква благородна професия е тази. Доколко добре всъщност познавам читателя? Какво и колко мога да му кажа, без да внеса излишен смут и в неговата, и в собствената си душа? Мога да му кажа следното: за всеки от двама ни е отредено място в сърцето на самия читател. Допреди минута бях виждал своето четири пъти в живота си. Сега е петият. Мисля да се изтегна на пода за около половин час. Моля да ме извините.
Това ми звучи много подозрително, като текст на театрален афиш, но след последния театрален пасаж няма как да избягам от него. Сега е три часа по-късно. Проспал съм ги на пода. (Но аз съм си същият, скъпа баронесо. Господи, какво ли сте си помислили за мен? Ще ми разрешите ли, моля, да позвъня за бутилчица доста интересно вино? То е от моето лозе и може би вие ще…) Искам да оповестя — колкото е възможно по-живо, — че каквато и да е причината за Смута, предизвикан преди три часа, аз не бях, не съм и никога не съм бил под въздействието на собствените си способности (моите собствени малки способности, скъпа ми баронесо) да възстановявам почти изцяло миналото. В мига, в който се превърнах или сам направих от себе си мокър парцал, вниманието ми не беше съсредоточено толкова върху думите на Сиймор или пък върху самия Сиймор. Онова, което ме порази и дори смаза, беше внезапното осъзнаване на факта, че Сиймор е моят велосипед от „Давега“. Почти цял живот съм чакал у мен да се появи поне минимално желание да подаря един велосипед с всички произтичащи от това последици. Бързам да обясня.
Една вечер — Сиймор беше на петнайсет, а аз на тринайсет години — излязохме с него от спалнята си, за да чуем някакво интересно предаване по радиото, и попаднахме на голямо вълнение в дневната, съпроводено със страшна тишина. Там имаше само трима души — баща ни, майка ни и брат ни Уейкър, — но аз имах усещането, че скрити на удобни места, наблюдаваха всичко множество други, по-малки същества. Лес беше ужасно зачервен, Беси сякаш нямаше устни — така ги беше стиснала, а брат ни Уейкър, който според моите изчисления ще да е бил в този миг почти точно на девет години и четиринадесет часа, стоеше бос, по пижама до пианото и по лицето му се стичаха сълзи. Първият ми порив при подобна семейна ситуация бе да хвана гората, но тъй като Сиймор явно нямаше такива намерения, останах и аз в стаята. Мъчейки се да бъде спокоен, Лес веднага изложи пред Сиймор тезата на обвинението. Същата сутрин, както вече знаехме, Уейкър и Уолт бяха получили подаръците си за рождения ден — два еднакви великолепни велосипеда в бяло и червено, които доста надхвърляха възможностите на семейния бюджет; същите два велосипеда бяха изложени на витрината на големия спортен магазин „Давега“ на Осемдесет и шеста улица и близнаците почти цяла година неслучайно се прехласваха по тях. Десетина минути преди да влезем със Сиймор в дневната, Лес беше открил, че колелото на Уейкър не е прибрано в приземието при колелото на Уолт. Следобеда Уейкър се простил с него. Някакво непознато момче („едно хлапе, което никога в живота си не съм виждал“) се приближило до него в парка и му поискало колелото. И Уейкър му го дал. Разбира се, Беси и Лес вземаха под внимание „благородните му подбуди“, но и двамата разглеждаха детайлите на тази операция със своя собствена, неумолима логика. По същество те смятаха, че Уейкър е трябвало да позволи на момчето да се повози на колелото — и Лес повтори доста разгорещено пред Сиймор това мнение. Тук, хлипайки, се намеси Уейкър. Момчето не искало да се повози, то искало колелото; никога не било имало колело, а толкова му се щяло да има. Погледнах Сиймор. Започваше да се вълнува. Видът му издаваше добри намерения и пълна неспособност да бъде арбитър в такъв труден спор, но аз знаех от опит, че много скоро в тази стая отново ще се възцари мир, па макар и по някакво чудо. („Мъдрецът е изпълнен с безпокойство и с нерешителност да предприеме каквото и да било, затова той винаги постига целта си.“ Книга XXVI. Текстове на Чжуан Цзи.) Няма да описвам подробно (поне веднъж) как Сиймор уверено налучка път към същината на въпроса — сигурно има по-добър начин да се каже това, но не го зная, — тъй че само след няколко минути трите враждуващи страни се разцелуваха и сдобриха. Това, което исках да кажа тук, е толкова лично, че чак изглежда просташко, но вече го казах.