Слава богу, свърших с това. Мога да ви уверя, че не го бях поръчал.
Мисля — зная, — че това ще бъде последната ми „физкултурна“ бележка. Дано поне ви освежи. Ще ми се да проветря, преди да си легна.
Това е един от малко известните епизоди в биографията ми, но от мен да мине, ще го разкажа. На около девет години нечувано ме блазнеше мисълта, че съм най-бързия бегач в света. Това, нека добавя, е едно странно, невключено в учебната програма самомнение, което трудно умира, и дори сега, на свръхзаседналите си четирийсет години, аз се виждам как префучавам — с градски дрехи — покрай тумби от бележити, но запъхтени олимпийци и им махам приятелски, без помен от високомерие. И тъй, една прекрасна пролетна вечер — все още живеехме на Ривърсайд Драйв — Беси ме прати да купя сладолед. Излязох от къщи в същия вълшебен час, за който стана дума преди няколко страници. Не по-малко фатален за изграждането на този анекдот е фактът, че бях с гуменки, които за всеки най-бърз бегач в света са същото или почти същото, каквото са червените обувки за малкото момиченце на Ханс Кристиан Андерсен. Откъснал се веднъж от къщи, превърнах се в самия Меркурий и ударих в страхотен спринт по дългата отсечка до Бродуей. Завоя на Бродуей взех на едно колело и продължих нататък, постигайки невъзможното: увеличение на скоростта. Дрогерията, в която продаваха сладолед „Луис Шери“, неизменният избор на Беси, отстоеше на още три преки на север. Някъде по средата на тази отсечка профучах край книжарницата, от която обикновено си купувахме вестници и списания, но профучах слепешката, без да забележа наоколо някакви познати или роднини. Изведнъж, при следващата пряка, долових шум от преследване зад себе си, което явно се извършваше на крака. Първата ми, може би типична за нюйоркчанина мисъл, беше, че ме гони полицията — най-вероятно заради нарушаване на пределната скорост в извънучилищна зона. Напрегнах се, за да изстискам още малко скорост от тялото си, но напразно. Нечия ръка ме сграбчи за пуловера, и то точно на мястото, където би трябвало да раздават номерата на победителите, и аз, здравата уплашен, понамалих, понамалих и спрях тромаво като чернокрак албатрос. Преследвачът, разбира се, беше Сиймор, който изглеждаше не по-малко уплашен от мен. „Какво става? Какво става?“, заповтаря като обезумял. Все още ме държеше за пуловера. Освободих се с рязко движение от ръката му и го осведомих на уличен мръснишки жаргон, който няма да възпроизвеждам дословно, че нищо не става, нищо не се е случило, аз просто тичам и няма защо да се крещи. „Боже, как ме уплаши! — възкликна той с огромно облекчение. — Ама как тичаш! Едвам те настигнах.“ После тръгнахме заедно за сладоледа. Това може да е чудно, може и да не е, но духът на миналия на второ място най-бърз бегач в света не беше много забележимо понижен. Преди всичко, беше ме надбягал не друг, а Сиймор. Освен това вниманието ми беше привлечено от неговото тежко дишане. То ми действаше някак успокоително.
Свърших с това. Или по-скоро то ме свърши. Поначало дълбоко в себе си винаги съм се противил на всякакви завършеци. Колко ли разкази съм накъсал, като се почне още от детските ми години, само защото те са имали Начало, Среда и Завършек според определението на онзи дърт досадник Съмърсет Моъм? Трийсет и пет ли? Петдесет ли? Една от хилядите причини да престана да ходя на театър след двайсетата си година е тази, че ми беше адски противно да излизам от театъра само защото този или онзи драматург решаваше в даден момент да спусне глупавата завеса. (Какво става по-нататък с онзи глупак Фортинбрас? Кой ли му е видял сметката?) Каквото и да е, тук аз свършвам. Ще ми се да нахвърлям още една-две по-фрагментарни физкултурни бележки, но много осезателно усещам, че Времето ми изтича. Освен това сега е седем без двайсет, а в девет влизам в клас. Имам време само да подремна половин час, да се обръсна и дано остане за една студена, освежителна кървава баня. Хрумва ми — може би това е по-скоро стар градски рефлекс, отколкото хрумване — да кажа нещо хапливо за двадесет и четирите млади девици, които ще ме чакат в стая 307, току-що завърнали се след дългия уикенд я от Кеймбридж, я от Хановер, я от Ню Хейвън; но не мога да завърша описанието на Сиймор — дори то да е лошо, дори на всяка крачка да се чувства моята себичност, вечната ми жажда да разделя славата с него, — не мога да го завърша, ако не се проникна от съзнанието за нещо хубаво, за нещо много истинско. Това е голяма дума (а то значи, че аз съм най-подходящият да я кажа), но не напразно съм брат на своя брат и разбирам — макар и не винаги, — че от всички неща, които върша, най-важното е влизането в тази отвратителна стая 307. Няма нито едно момиче в нея — а това се отнася и за ужасната госпожица Забел, — което да не ми е сестра точно толкова, колкото са ми сестри Бу Бу и Франи. Тези момичета може да блестят с полуграмотността на вековете, но блестят. И ето че ме зашемети следната мисъл: няма, точно сега няма друго място, което бих предпочел пред стая 307. Сиймор беше казал веднъж, че това, което цял живот правим, е да се местим от едно свято кътче в друго. Никога ли не сбърка той?