(Не, не, сега вече не мога да млъкна. Струва ми се, че при моето Състояние аз не само утвърждавам името на брат ми като поет, но и отстранявам, поне за минута-две, всички детонатори на всички бомби в тоя проклет свят — един незначителен, съвсем временен акт на внимание към обществото, но лично мой.) Всепризнато е, че китайските и японските поети предпочитат простите теми, и трябва да съм, по-щурав, отколкото съм, за да отрека това, но „прост“ е дума, която лично аз ненавиждам до смърт, защото поне в страната, дето съм роден, тя обичайно се свързва с безскрупулно краткотрайното, с пестенето на време, с всекидневното, шаблонното и съкратеното. Но независимо от моите лични фобии, не вярвам да се намери дума в който и да е език — и слава богу, — с която да се определи материалът, избран от китайския или японския поет. Чудя се кой може да намери дума за такова нещо: честолюбив, високомерен сановник се разхожда из двора си и докато възстановява мислено съкрушителната реч, която сутринта е произнесъл в присъствието на императора, настъпва със съжаление рисунка с туш, която някой е изтървал или просто захвърлил. (Горко на прозаиците, трябва да употребя курсив, а на източния поет той е ненужен.) Великият Исса с радост ще ни съобщи, че в градината расте кръглолик божур. (Толкоз. Дали ще отидем да видим лично този кръглолик божур е отделен въпрос; за разлика от някои западни прозаици и стихоплетци, които не съм в състояние да назова, той не ни насилва и назидава.) Самото споменаване на Исса ме убеждава, че истинският поет не избира материала си. Очевидно материалът избира поета. Кръглоликият божур няма да се покаже на друг освен на Исса — няма да се покаже нито на Бусон, нито на Шики, нито дори на Башо. С известни видоизменения същото правило важи и за честолюбивия, високомерен сановник. Той не би дръзнал да настъпи с такова богочовешко съжаление рисунката, ако не го наблюдаваше поетът Лао Тикао. Чудото на китайския и японския стих е в това, че чистият глас на един поет е досущ като гласа на друг и все пак е характерен, различен. На деветдесет и три години, когато всички го възхваляват за мъдростта и благостта му, Таили разкрива, че хемороидите му го съсипват. И като последен пример, Кохуан отбелязва със сълзи на очи, че покойният му господар се е хранел крайно неприлично. (Има реална опасност да бъдем несправедливи към Запада. В дневниците на Кафка — в един от многото — има един ред, който като нищо би могъл да бъде вестител на китайската нова година: „Младото момиче се огледа спокойно наоколо само защото вървеше ръка за ръка, с любимия си.“) Колкото до моя брат Сиймор… о, да, брат ми Сиймор. За този ориенталец от семитско-келтско родословие ми е нужен, съвсем нов пасаж.
Ако говорим неофициално, Сиймор пишеше и рецитираше китайска и японска поезия през всичките четиридесет и една години от своя земен път, но аз бих пояснил, че той започна да пише такива стихове една сутрин — тогава беше единайсетгодишен — в читалнята на първия етаж на обществената библиотека в Бродуей, близо до нас. Беше събота, нямахме училище и нямаше за какво да мислим освен за предстоящия обед, тъй че прекарвахме приятно времето си, плувайки между купищата книги, като от време на време сериозно се опитвахме да уловим с въдица някой и друг нов, непознат автор. Изведнъж Сиймор ми даде знак да отида при него. Беше уловил цял куп преведени стихове на Панг, чудото на единадесети век. Ала както е известно, риболовът — в библиотека или където и да е — е несигурна работа, никога не знаеш кой кого ще хване. (Рисковете на риболова — в най-широк смисъл — бяха една от любимите теми на Сиймор. Като малък нашият брат Уолт беше страстен въдичар и за деветия или десетия му рожден ден Сиймор му подари свое стихотворение — една от най-големите радости в живота му, — в което се говореше как едно малко богато момче улавя риба в река Хъдсън и когато изтегля въдицата, усеща болка в долната си устна, а после забравя това, но у дома, когато още живата риба е пусната във ваната, момчето вижда, че тя носи същата синя ученическа шапка като неговата, с емблемата на неговото училище, и дори открива, че от вътрешната страна на мократа шапка са пришити собствените му инициали.) От този ден нататък Сиймор вече не се откачи от въдицата. По времето, когато беше четиринадесетгодишен, някои от нас, братята и сестрите му, доста редовно ровичкахме в палтата и якетата му, за да проверим дали не е нахвърлял нещо хубаво в час по гимнастика или при дългото чакане при зъболекаря. (Беше изминал един ден от написването на това последно изречение и в това време от работното си място дадох поръчка за междуградски разговор със сестра ми Бу Бу в Тъкъхоу, за да я питам дали ще се сети за някое стихотворение от най-ранното детство на Сиймор, което би ми препоръчала да включа в това изложение. Тя каза, че ще ми се обади малко по-късно. Нейният избор се оказа крайно неподходящ за моите цели и аз дори малко се ядосах, но нищо, ще ми мине. Помня избраното от нея стихотворение, Сиймор го беше писал на осем години: „Джон Кийтс /Джон Кийтс /Джон /Моля те, сложи си капишон.“/ На двадесет и две той вече си имаше специална папка, и то не тънка, със стихотворения, според мен много, много хубави, и аз, който не съм написал един ред в живота си, без мигом да си го представя като 11-пунктов шрифт, припряно го убеждавах да ги даде някъде за публикуване. Не даваше да се издума. Рано било още; а може би никога нямало да ги публикува. Били прекалено незападни, прекалено „лотусови“. Според него били дори малко обидни. Той не можеше да определи какво точно им е обидното, но казваше, че тези стихове звучели, сякаш са писани от неблагодарник, от някой, който все едно е обърнал гръб на окръжаващата го среда и на близките си от тази среда. Държа храната си в нашенските големи хладилници, казваше той, карам нашенските осемцилиндрови американски коли, с готовност вземам нашенските лекарства, когато съм болен, разчитах на американската армия за защитата на родителите ми и сестрите ми от Хитлерова Германия и нищо, ама нищичко в стиховете ми не отразява тази действителност. В това има нещо крайно нередно. Казваше, че много често, след като завършвал някое стихотворение, си мислел за госпожица Оувърман. Трябва да поясня, че госпожица Оувърман беше библиотекарка в първи клон на нюйоркската градска библиотека, която редовно посещавахме като деца. Та Сиймор казваше, че бил задължен на госпожица Оувърман и дори само заради нея трябвало старателно, упорито да търси такава поетична форма, която хем да отговаря на собствените му странни изисквания, хем да не бъде изцяло несъвместима — дори на пръв поглед — с вкусовете на госпожица Оувърман. Когато говореше такива неща, аз му посочвах спокойно и търпеливо — което не значи тихо — какви са според мен недостатъците на госпожица Оувърман като ценител и дори като обикновен читател на поезията. Да, казваше той в такива случаи, но не забравяй, че когато за първи път влязох в библиотеката (тогава той беше на шест), госпожица Оувърман сложи пред мен със светла усмивка една книга с илюстрация на Леонардовата стенобитна машина, тъй че сега, завърша ли някое стихотворение, все ме тревожи мисълта колко трудно ще й бъде да го прочете с удоволствие или поне с интерес, когато току-що е била при своя любим господин Браунинг или не по-малко любим и не по-малко ясен господин Уърдсуърт.