Дуелът бе спрян. Присъстващият хирург разкъса ръкава и отбеляза, че е наранена само кожата. Секундантите се обърнаха към двамата участници с думите, че е вече пролята кръв, честта на двамата противници е защитена и дуелът може да приключи.
Марсел бе склонен да приеме, макар и не особено доволен от такава развръзка, но Хектор, който преследваше съвсем друг резултат, категорично възрази, че това щяло да бъде имитация, а не истински дуел, затова настоявал да продължат.
Секундантите отстъпиха, макар и без желание.
Битката се възобнови. Шпагите отново зазвънтяха, без никой от двамата противници да застраши сериозно другия. Внезапно Хектор си припомни един наскоро научен похват и с финтов удар почти докосна рамото на Марсел; в същия миг шпагата на съперника му се заби под дясната ключица и се подаде през гърба му. Хектор въздъхна дълбоко, изпусна шпагата и протегна ръце напред; неминуемо щеше да падне, ако не бяха го подхванали дотичалите му секунданти.
— Господа — проговори Марсел с окървавена шпага в ръце, — бях оскърбен и извикан на дуел, но въпреки това, Бог ми е свидетел, не съм желал смъртта на господин дьо Кастел Виван. Надявам се, ще потвърдите, господа, че действах като честен човек…
Секундантите на принца се съгласиха.
Междувременно сложиха Хектор да седне, подпрян на дърво; хирургът разряза ризата му и внимателно огледа раната. Хектор бе притворил очи и дишаше тежко; при всяко издишване върху устните му избиваше кървава пяна.
— Как е? — попита Марсел с мъчително безпокойство.
— Дано да греша — отвърна медикът, — но според мен няма надежда този клет младеж да запази живота си…
XXV
Жул Льору видя, че след разговора с доктора и със секундантите на Хектор младият офицер се запъти към сградата на хотел-ресторанта. Той побърза да слезе пред входа, за да го пресрещне.
— Нима сте тук, господин Льору? — попита учуден Марсел, като понечи да мине покрай него.
— Чакайте — възпря го ексбанкерът. — Дойдох, понеже се тревожех за вас. Какво се случи, как свърши вашият дуел?
— Не питайте! Ужасно нещастие! Сто пъти бих предпочел да съм загинал аз, а не този клет младеж!
— Как? Нима принцът е убит?
— Ранен е тежко, но е жив; лекарят обаче твърди, че няма надежда да оздравее.
С тези думи Марсел побърза да се извини и се завтече към хотелиера да ангажира стая и да намери носилка за ранения, тъй като според доктора Хектор нямало да издържи пътя до Париж.
„Виж ти, каква беля! Толкова млад и богат, над милион годишен доход… И да умре! Човекът е нищожно същество… Неволно ставам философ пред такива удари на съдбата!“ — си рече Льору.
Покрай него изтичаха двама слуги с празна носилка. След няколко минути се върнаха, понесли безжизненото тяло на Хектор; настаниха го в една от малките стаи, която гледаше към терасата. Льору влезе след тях, вгледа се в прежълтялото лице на ранения, послуша хрипкавото му дишане, поклати тъжно глава и излезе.
Вън нареди да запретнат каретата му, запали пура и след малко пое обратно към Париж.
След около час колата му спря пред хубавата къща на улица „Мурильо“. Лазарин изтича да го посрещне.
— Колко се забави! — възкликна тя.
— Какво да се прави! — отвърна баща й. — Пътят е доста, а конете ми са същински кранти.
— Носиш ли новини? — нетърпеливо го прекъсна дъщеря му.
— Разбира се! Нали затова съм тук. Наблюдавах от много удобно място; дуелът беше великолепен, и двамата се биха достойно. Чудесна гледка беше! Но завърши — уви…
— Нима единият загина? — тревожно извика Лазарин.
— Не е умрял още, но няма надежда… Бегур се оказа с лош късмет… Искам да кажа — принц Кастел Виван.
Маркизата пребледня.
— Принц Кастел Виван! — пророни тя сподавено. — Сигурен ли си, че е умрял?
— Ех, докато бях там, още беше жив, но досега вероятно се е споминал.
Увлечени в разговора, двамата неусетно се бяха озовали в гостната. Кипнала от яд, маркизата извика:
— Марсел Ложие е убил принца! Отвратителен тип!
Заудря с юмруче по креслото в безсилната си омраза и отново извика:
— Отвратителен, отвратителен тип!
— Чакай — изумен я прекъсна Льору, — нима наистина си обичала този Хектор?
— Кой ти говори за любов! — недоволно отвърна маркизата. — Нима бяха за пренебрегване милионите му! А титлата? Пък и… знам ли… може наистина и да съм го обичала. О, този Марсел! Колко го мразя! Той е моят палач!