— Какво ти е сторил? — хитро попита Льору. — Значи между вас е имало нещо, което не съм знаел?
Лазарин вдигна рамене.
— Нима ме разпитваш, татко? — само рече тя. — Длъжна ли съм да ти давам отчет? Остави тези глупости и ми разкажи за дуела! Нали си видял всичко!
Ексбанкерът подхвана подробно разказа си, Лазарин го слушаше с дълбока тревога.
— Значи горкият принц е останал във Вил д’Авре — замислено промълви тя.
— Нямало да издържи пътуване до Париж… Поне да умре на спокойствие, вместо да издъхне по пътя. Погребението му сигурно ще е много разкошно! Дали ще се намерят негови наследници? Току-виж милионите му отишли в държавната хазна… Ами дали моят приятел Годефроа се е осигурил при внезапна смърт на осиновения си син? Дали няма да се лиши от тези сто хиляди годишна рента?
През това време маркизата си мислеше: „Може ли човек да предвиди всичко! Принцът ме обичаше… Ако бе имало кой да му намекне преди дуела, щеше да припише цялото си богатство на мен! Колко несъобразителна се оказах!“
— А сега — продължи Жул Льору — вече си изпълних обещанието спрямо теб и ще побързам при Годефроа да разбера дали е взел необходимите мерки да се осигури. Довиждане, хубава моя маркизо.
— Чакай — отвърна Лазарин, — ако ти нямаш какво повече да ми кажеш, аз имам.
— За какво се отнася?
— Днес е лош ден… Получих заранта писмо от граф Горд.
— Какво ти пише?
— Че нашата Жана е много зле…
— Горката малка графиня! — избъбри нажален Льору. — Честна дума, много ми е мъчно за нея!
XXVI
Когато баща й си замина, Лазарин повика слугата да му извести, че няма да приема днес, и остана ядосана и печална в гостната да размишлява по новото си положение.
Всичките й планове се рушаха! Короната на принцеса й се изплъзваше… А Марсел, виновникът за всичките й нещастия, нейният мъчител, тържествуваше победа! Колко го мразеше тя в тези часове, какви ужасни мисли за мъст й минаваха през ума!
Привечер обаче се поуспокои и си рече: „Може би няма причина за отчаяние! Докторът твърдял, че нямало надежда; но нали и докторите грешат! Колко осъдени на смърт от тях си живеят преспокойно… Най-добре ще е сама да се убедя какво е положението…“
Лазарин скочи бързо от диванчето, на което бе прекарала доста часове, и извика слугата.
— Кажете да запрегнат каретата — каза тя — и пратете камериерката ми при мен. Предупредете майордома, че няма да вечерям в къщи — ще прекарам вечерта у баща си.
След десетина минути Лазарин със затворена черна рокля и шапка с воалетка се качи в каретата. Беше грабнала и един плътен чер воал, който допълнително метна върху шапката си.
— При татко — рече тя на кочияша, като затвори вратата на каретата.
Жул Льору си бе наел малко жилище на улица „Маделен“; само за пет минути Лазарин вече бе при него.
— Да ви изчакам ли, госпожо маркизо? — попита кочияшът, като спря.
— Не. Елате да ме вземете в дванайсет — отвърна Лазарин и влезе във входа. Беше сигурна, че няма да завари баща си в къщи; изчака каретата да завие и изтича бързо навън. След минута нае скъпо и прескъпо карета, която да я откара до Вил д’Авре и да я върне след това в Париж.
Беше почти десет, когато каретата спря пред големия хотел-ресторант във Вил д’Авре. Терасата изглеждаше празна; вероятно повечето посетители на ресторанта се бяха разотишли. Отпред се виждаше спряна само една кола. „Сигурно е на доктора“ — помисли си Лазарин, спусна гъстия дълъг воал пред лицето си и слезе.
— Искам да видя ранения — каза тя на съдържателя, изправил се пред нея със свещ в ръката.
— Защо не, госпожо? Стига лекарят да не възразява — и поведе неизвестната дама към стаите на горния етаж.
Когато почукаха на вратата, отвори личният камериер на принца. Опитният слуга се досети, че вероятно пред себе си вижда дама от висшето общество, която не желае да бъде разпозната. Лазарин му изказа желанието си, като го придружи с една златна монета.
— Защо да не видите ранения, госпожо — отвърна камериерът, — стига само лекарят да разреши — той отвори вратата, пропусна дамата вътре и тихо излезе в коридора.
Лазарин се озова в стаята и се спря на прага. Стаята бе доста оскъдно обзаведена, две свещи — едната на камината, друга — върху малката масичка, слабо осветяваха бедната обстановка. Хектор бе поставен полуседнал в малкото легло, подпрян на куп възглавници. Лицето му изглеждаше мъртвешки бледо и посърнало, дишаше мъчително.