Колкото и коравосърдечна да беше Лазарин, тази печална гледка я потресе; тя потръпна цялата, от очите й бликнаха сълзи.
„Някоя влюбена в принца аристократка — рече си младият, но уважаван и прочут в Париж доктор. — Горката жена!“ От съчувствие към скръбта й той стана и се приближи.
— Кураж, госпожо! — меко промълви той на разплаканата дама. — Сигурен съм, че тук ви водят сериозни причини, а не празно любопитство. Съвземете се, моля ви!
Лазарин надви вълнението си и проговори:
— Ще събера всички сили, милостиви господине, но е твърде печално, че този блестящ млад живот може да угасне толкова скоро! Не виждате ли някаква надежда да го спасите?
Лекарят поклати глава.
— Нищо ли не може да се направи?
— За съжаление медицината е безсилна. Раната му е твърде тежка и много бих се учудил, ако преживее тази нощ, ако утрото го завари жив. През близките минути очаквам да настъпи криза в състоянието му, която най-вероятно ще го отнесе.
Докторът взе свещта от масата и се приближи до болния. Лицето на Хектор бе започнало да се зачервява, главата му трескаво се мяташе върху възглавницата. Някакви неясни думи се отронваха от устата му. Той ставаше все по-неспокоен, гласът му зазвуча по-силно и тревожно, той извика:
— Ще убия този подлец!… Той няма да преследва… моята любима…
— Чухте ли, госпожо? — обърна се лекарят към посетителката. — Кризата настъпва.
Хектор се мяташе вече трескаво върху постелята и все така в унес повтаряше: „гори ме… рамото… Махнете шпагата! Боли ме… от нея… Той ме убива… умирам…“
Лекарят се мъчеше да го удържи; внезапно въпреки усилията му раненият скочи и падна без сили на пода. От раната рукна кръв…
Лазарин изхвърча потресена от стаята, закрила лицето си с ръце.
XXVII
Без да обръща внимание на съдържателя, който я пресрещна и попита за състоянието на болния, Лазарин мина като вихър през хотела и се втурна в каретата.
— Към Париж! — извика само и се отпусна на облегалката. След около час и половина, малко преди дванайсет, каретата вече бе спряла пред клуба, в който Льору обикновено прекарваше вечерите си.
След малко слугата, когото бе изпратила, се върна заедно с баща й. Жул Льору се учуди много на появата на дъщеря си и заинтригуван влезе в каретата.
— Не се безпокой, татко — промълви Лазарин, — трябва да поговорим за нещо много важно; след това каретата ще те откара, където пожелаеш. — И нареди на кочияша да поеме към улица „Мурильо“.
— Какво искаш да ми кажеш, мила? — попита само Льору.
— Утре рано сутринта ще замина за Орлеан, оттам — за извънградския замък ла Тур дю Роа.
— Задълго ли?
— Писмото на Раул за състоянието на Жана ме обезпокои много… Искам сама да се убедя какво е положението.
— Напразно се тревожиш! — възрази баща й. — Добре познавам Жана — тя е със силен организъм. Жалко, че не мога да те придружа: тъкмо сега имам куп ангажименти в Париж. Ще те моля обаче веднага с пристигането си да ми пишеш и ако е необходимо, и аз ще дойда веднага. — Льору помълча, след минута добави: — Да не би да напускаш Париж и по някакви други причини?
— Какви други причини може да има?… Знаеш ли, татко, принцът умря…
— Така и очаквах! Горкото момче… А кога се спомина?
— Преди около два часа. Тъкмо бях при него.
— Сама! Посред нощ! Каква лудост! И колко страшно преживяване за жена! Дано поне да не са те познали.
— Никой не ме позна, бях с двоен воал.
— Слава Богу. А аз снощи посетих Годефроа, той е взел всички мерки и няма да изгуби рентата си. Въпреки това е дълбоко огорчен… Много сърдечен човек е, уверявам те! Но ето че стигнахме до твоя дом. Довиждане, мила Лазарин! Лек път — и да ми пишеш веднага, щом пристигнеш, как е нашата Жана!
— Слез заедно с мен, татко — помоли го дъщеря му, — слугите трябва да се уверят, че съм била при теб.
След малко Лазарин беше вече в стаята си, а ексбанкерът се запъти отново към клуба, където го очакваше веселата му компания.
Младата жена умираше от глад и изпрати камериерката си да й донесе нещо за ядене. През това време написа телеграма до управителя на извънградския замък ла Тур дю Роа да й изпрати карета на гарата в Орлеан.
Когато камериерката се появи с малко бисквити и вино, Лазарин й обясни, че утре заранта се налага да замине за Орлеан, че ще вземе със себе си дойката с бебето и нея, главната си камериерка. И завърши:
— Закуската ми да е готова в осем. Наредете каретата да чака пред входа към осем и половина.
Камериерката излезе. Лазарин взе нов лист и си рече: „Капнала съм от умора, а на всичкото отгоре трябва да пиша на онзи ужасен човек, когото толкова мразя! Ще му отмъстя за това, кълна се!“