„Простете ми, че заминавам от Париж, без да съм ви предупредила. Току-що ми донесоха телеграма от съпруга на сестра ми, с която ми съобщава, че тя е сериозно болна и настоява веднага да замина при тях. Не зная колко време ще отсъствам — и дано положението на сестра ми да не е толкова тежко. Пишете на известния ви адрес.
Узнах от татко, че днес сте взели участие в дуел, възникнал поради някакво дребно спречкване. Как можете безразсъдно да рискувате живота си, толкова безценен за мен! Този път ще простя лекомислието ви, но моля, не постъпвайте никога повече така! Този дуел всели тревога в сърцето ми и мисълта ми винаги ще ви следва.“
— Не всичко е лъжа в това писмо — избъбри на себе си Лазарин. — Самата истина е, че мисълта ми неотстъпно ще го следва и тежко му, когато ми се мерне пред очите! Този гнусен убиец на Хектор!
Във влака не я оставяше мисълта, че трябва да намери начин и жестоко да отмъсти на Марсел. Вече близо до Орлеан яростта й се смени с тъга и Лазарин си рече печално:
— Трима души са ме обичали — и каква беше съдбата им? Маркизът загина нелепо, Хектор е убит, а Марсел — обречен от мен… Наистина аз нося нещастие!
Когато каляската спря пред замъка, Доминик вече очакваше господарката си на стълбището пред входа. Той слезе да й помогне, сетне се поклони и каза:
— Понеже узнах, че ваша светлост пристигате днес, изпратих човек в замъка дьо Горд да узнае как е здравето на госпожа сестра ви…
— И какво отговориха?
— Господин графът изпраща ето това писмо до вас, госпожо.
И Доминик й предаде сгъната на четири бележка, която гласеше:
„Скъпата ми Жана ви очаква… Елате час по-скоро при нас, сестро. Времето не чака, уви!
Четвърта част
Трите сестри
I
Лазарин пристигна късно вечерта в замъка ла’Тур дю Роа и сметна за невъзможно и неудобно по това време да безпокои обитателите на имението дьо Горд. На другата сутрин към десет, макар още да се чувствуваше отпаднала, нареди да приготвят каретата и за час и половина преодоля разстоянието до замъка дьо Горд. Раул, сигурен, че Лазарин ще дойде, бе застанал до прозореца и с пристигането на каретата вече беше на входа.
— Колко се радвам, че дойдохте, сестро! — рече младият мъж, като целуна радостно гостенката. — Идването ви е голяма утеха за мен…
— Отиваме ли при Жана?
— Не… По-добре предварително да поговорим.
Двамата влязоха в малката гостна на партера. Лазарин се вгледа по-внимателно в лицето на своя зет — за няколко месеца то бе отслабнало, посърнало, дълбока бръчка прорязваше челото. Върху слепоочията косата беше побеляла.
— Скъпа сестро — пророни печално графът, — голямо нещастие тегне над този замък, страданието е моята участ!
— Нима сте изгубили всякаква надежда? — възкликна Лазарин.
— Докато Жана диша, ще се надявам, но има минути, когато се убеждавам, че всичките ни усилия остават напразни. Помолих ви да поговорим предварително, за да ви предупредя, че Жана се е променила много — само външно, разбира се, кроткият й характер е все същият. Надявам се, че ще се овладеете и няма да изразите уплаха или страдание при вида на сегашната Жана — почти безплътен призрак на някогашната ми весела и жизнена любима.
— Боже мой! Нима толкова се е променила!… Бъдете спокоен, драги Раул, лицето ми няма да изрази нищо друго освен радост от срещата. Ще се усмихвам дори, макар и със свито сърце.
Маркизата замлъкна, като обмисляше положението. След пауза попита:
— Кой сега се грижи за Жана?
— Доктор Максим Жиро.
— Какво представлява той?
— Единственият доктор, на когото Жана вярва. Но междувременно се обърнахме и към най-видните парижки лекари. Те се съвещаваха, обсъждаха, но така и не откриха на какво се дължи заболяването на милата графиня.
— А Рене? — попита маркизата. — Нищо не ми казахте за Рене.
— Рене е същински ангел! — възкликна графът. — От първия ден на заболяването Рене не се отделя от своята сестра. Денонощно бди над нея, по цели нощи не спи… Ужасява ме мисълта, че и Рене може да се разболее от силното изтощаване… Сега, когато вече знаете всичко, драго сестро, да отидем при Жана. Колко ще се зарадва, клетата!
Графът и маркизата се запътиха към спалнята на Жана. Граф Раул влезе пръв и остави вратата открехната, като помоли Лазарин да почака вън.
— Искаш ли, малка моя, да ти доведа една гостенка, която много обичаме? — обърна се той към Жана.
— О, нима Лазарин е пристигнала вече? — тихо промълви младата графиня.