— Да, вече е тук и бърза да те види — отвърна Раул и разтвори вратата пред Лазарин.
Ако не беше предупреждението на графа, маркизата едва ли би могла да възпре възклицанието или сълзите си при вида на стопилата се, станала сякаш прозрачна Жана. А малката графиня се заусмихва с бледите си устни, вперила огромни сини очи в сестра си, и промълви:
— Ако не знаеше, че съм аз, би ли познала своята Пепеляшка?
— Разбира се! — бързо изрече Лазарин. — Не си се променила кой знае колко.
— Заблуждаваш ме — тъжно пророни Жана, — напълно съм наясно колко съм различна сега, колко малко общо имам с предишната Жана.
В това време графът се обърна към сестрите:
— Ще ви оставя да си поговорите двете — и излезе.
Жана го проследи с тъжен поглед и след кратко мълчание продължи:
— Мъчно ми е, че ще умра… Не казвам това нито на Раул, нито на доктора. Защо да увеличавам мъката им? Усмихвам се на всички… Лазарин, мила Лазарин, нали ще ми позволиш да поплача в твоите прегръдки!
Жана се повдигна, обви с ръце шията на сестра си и отпуснала глава върху гърдите й, горчиво заплака. Покъртена от тази безизходна мъка, Лазарин в този миг бе готова да даде всичко — милионите, титлата, живота си — само и само да спаси Жана. Малката Жана обаче успя да преодолее скръбта си.
— Прости ми, Лазарин, тежи ми, че краят е близък… И ми е жал за Раул! Какво ще стане с него? — прошепна тя. — Не искам да страда много по мен, но не ми се ще и бързо да ме забрави…
Маркизата понечи да отговори, но не успя. Страничната врата се разтвори и влезе Рене.
— Здравей, Лазарин — рече тя, — колко жалко, че не можах да те целуна първа след пристигането ти! Извини неволното ми невнимание… Две нощи не бях спала и съм се унесла…
II
Маркизата загледа Рене и отново я завладя учудване. Не беше виждала средната си сестра само няколко месеца; Рене не беше изгубила красотата си, но изразът на лицето й коренно се беше променил. Дълбока бръчка делеше сега веждите й, сякаш някаква неотстъпна мисъл я преследваше. Лицето й изглеждаше мрачно и тържествено, в черните очи блестеше някакъв заплашителен огън.
— Мили мои — наруши неволното мълчание Жана, — колко се радвам, че сега и двете сте до мен! Ако искате да бъда напълно щастлива, хайде да не говорим повече за мен — все едно че съм вече оздравяла…
— За какво искаш да говорим, скъпа? — попита Лазарин.
— За татко! Как е той? Добре ли се чувствува в Париж?
— Няма да повярваш, но дори изглежда по-млад от всякога — усмихната отговори Лазарин.
— Едва ли смята скоро да се завърне във Вертфейл — промълви Жана. — Вероятно добре се забавлява с неразделния си принц Кастел Виван… А как е старият принц? Здрав ли е?
При споменаването на Кастел Виван Лазарин пребледня.
— Добре е, доколкото зная.
— Нищо не ми каза за моя малък племенник, как е той?
— Как да бъде — през смях отговори Лазарин, — здрав и хубав е като кръстника си, граф Раул. Ако искаш, утре ще го доведа да го видиш.
— Чудесно! А тази вечер нали ще останеш с нас?
— Разбира се, щом искаш, мила Жана! Ще вечерям с вас, ще пренощувам, утре следобед отново ще бъдем заедно.
Рене слушаше бъбренето на сестрите си мълчалива и замислена. Разговорът бе прекъснат от идването на граф дьо Горд и на доктор Жиро.
— Позволете, мила Лазарин, да ви представя нашия доктор, приятел и гост, господин Жиро! Знаете вече мнението ми за него и се надявам той да спечели и вашите добри чувства.
— Разбира се, смятам го за свой приятел и от сърце съм му благодарна за грижите, които полага за милата ни Жана — усмихната подаде ръка Лазарин.
— Радвам се да се запозная с вас, драга маркизо — промълви Максим Жиро, който също изглеждаше тревожен, уморен и посърнал. — Сигурен съм, че вашето пристигане ще ободри милата ни графиня и ще й вдъхне нови сили. Сега ще я помолим да си вземе лекарството и да поспи спокойно няколко часа, нали, Жана? — обърна се той към младата си пациентка.
— Нашият доктор се държи като тиранин с нас — усмихна се Жана — и макар че в случая много ми се иска да въстана против заповедта му, все пак ще го послушам.
Рене се обади:
— Докторе, ей сега ще дам лекарството… Време ли е вече?
— Да, госпожице.
Девойката мина в своята стая.
— Ще те видя ли още веднъж тази вечер, Лазарин? — обърна се Жана към сестра си. — И нали утре ще доведеш малкия Раул?
— Да, ще остана, разбира се! Нали вече ти обещах! И утре ще бъдем дълго, дълго заедно.
Влезе Рене с лекарството. Жана пое лъжицата и я изпи.
— Колко е горчиво! — промълви Жана. — Сякаш много по-горчиво от всеки друг път.