През това време Лазарин влезе при Жана, която се привдигна на лакът в постелята, за да я посрещне.
С няколко думи Лазарин й разказа за разговора си с Раул, сетне продължи:
— Успях да получа съгласието му, мила Жана, той ще изпълни желанието ти, ще се ожени за Рене. За нея ще си остане винаги брат и само брат…
Жана й благодари горещо с думите:
— Какво щастие, че пристигна, скъпа Лазарин! Ти ми достави последна радост! Но ще ти поискам една услуга, важна услуга… Нали няма да откажеш?
— Стига да мога да я изпълня — усмихната отвърна Лазарин. — За какво се отнася?
— Поговори с Рене и вземи съгласието й! За мен е невъзможно аз да повдигна този въпрос пред нея… Ще сториш ли това, мила сестричке?
— Щом настояваш! Но къде е Рене?
— Мисля, че е в стаята си…
— Отивам.
Лазарин мина през общия будоар между двете стаи и влезе при Рене, като почука на вратата. Завари средната си сестра полуизлегната на диванчето; целият й вид изразяваше покруса.
— Ти ли си, Лазарин — рече само тя. — Толкова съм потънала в мисли и тревоги, че не съм чула кога си пристигнала.
— Извини ме, че наруших почивката ти, но трябва да ти направя важно съобщение. Ще говоря направо — Жана е поискала от Раул след нейната смърт той да се ожени за теб — след изтичането на едногодишния траур, естествено. Сега всичко зависи от теб — дали ще приемеш да изпълниш волята на нашата мила, клета сестра.
Рене скочи.
— Но това е невъзможно! — извика тя. — Не съм помисляла дори. Раул е за мен като брат! Подобен брак би означавал да пожертвувам възможността да обикна друг…
— Напълно съзнавам, че ще трябва да принесеш чувствата си в жертва — съгласи се Лазарин, — но пък тази жертва ще бъде щедро възнаградена. Може би не ще получиш любов, но за сметка на това ще имаш всичко останало: титла, пари, прекрасен замък. Между нас да си остане, но кой друг брак би ти дал всичко това наведнъж? Приемай и не се колебай.
— Пари… титли… замъци — пророни тя. — Нима допускаш, че бих се съгласила да стана графиня дьо Горд по сметка?
Лазарин вдигна рамене и отвърна:
— Какъв смисъл от много приказки! Кажи, приемаш ли? Мога ли да предам съгласието ти на Жана?
— Ще изпълня дълга си пред милата Жана докрай — каза Рене. — Не жаля времето и здравето си за нея, сега съм готова да пожертвувам и щастието си… Ще изпълня нейното желание.
VI
Същия ден следобед доктор Максим излезе от стаята на Жана и се запъти към аптеката в сутеренния етаж; преди това бе пратил там Женевиев, за да му помага при изготвянето на нова доза лекарство.
Щом влезе, завари камериерката да седи на един стол, подпряла главата си с ръка. Тя сякаш се отърси от някакви свои мисли, погледна доктора и попита:
— Бихте ли разрешили, драги господин Жиро, да ви задам един въпрос? Още ли не сте наясно за болестта на милата ми господарка?
— Ако знаех диагнозата — отвърна докторът, — щеше да ми е лесно да победя тази тежка болест. За съжаление и най-добрите лекари във Франция не можаха да я открият…
— И още нещо искам да ви попитам… Може да ви се стори странно… Дано не сметнете, че съм изгубила ума си…
Женевиев замлъкна и се огледа, сякаш се страхуваше от нещо. Сетне продума сподавено, пряко сили:
— Нито веднъж ли не се усъмнихте, господин Максим, че в замъка дьо Горд се извършва престъпление?
Младият доктор пребледня.
— Престъпление ли? — повтори неволно той.
— Да — отвърна Женевиев, — ужасно, долно престъпление! Струва ми се, че някой трови моята безценна, благородна графиня…
— Но това е лудост! — извика докторът.
— Помолих ви да не ме смятате за луда…
— Добре тогава, но кой, с каква цел би извършил това? С какво средство? Нали графинята е заобиколена само от хора, които дълбоко я обичат… Кого можете да обвините?
— Никого… Пазил ме Бог! Но все пак предполагам, че постоянно я тровят.
— Откъде вземат тогава отровата? Каква е тя?
— Това вече зная — отвърна уверено камериерката. — Според мен отровата идва от оранжерията. Не бързайте да се съмнявате. Елате с мен, сега граф дьо Горд и Рене са при графинята, никой няма да забележи, че сме отишли в зимната градина. Не казвайте нищо, нека да ви покажа какво имам предвид!
Максим мълчаливо последва Женевиев към оранжерията. Из пътя си припомни: още в началото на болестта бе изразил пред графа предположението, че Жана може да е отровена; тогава графът решително бе възразил, че това е невъзможно. Сега докторът се разкайваше; бе загубил толкова време, не бе се върнал към това свое опасение, и горчиво се упрекваше. Думите на Женевиев разкриха ужасната пропаст, пред която стояха. Наистина може би камериерката беше права; въздействието на непозната растителна отрова би могло да предизвика заболяване тъкмо с признаците, които се наблюдаваха при Жана… И кой знае дали тъкмо самият дьо Горд не използваше тази отрова! „Пред очите ми да тровят моята мила Жана! — отчаяно си помисли докторът. — И аз да не сторя нищо, за да я защитя! Но сега се кълна, че гнусният убиец ще понесе наказанието си! Няма да се успокоя, докато не го видя в ръцете на полицията!“