Междувременно двамата бяха стигнали до оранжерията. Максим машинално бе минал след Женевиев през вратата, която свързваше една от гостните със зимната градина. Потиснати от тревогата за здравето на графинята, градинарите бяха забравили да отворят прозорците и въздухът вътре беше горещ, спарен, изпълнен със силните аромати на тропически растения.
Камериерката решително се запъти към храстите абисинска млечка и посочи едно от стъблата:
— Погледнете!
Върху стъблото личаха нарези, някои вече засъхнали, други — съвсем пресни. Върху една от резките се бе образувала едра бяла капка сок.
— Видяхте ли? Мислите ли, че тези резки са случайност?
— Едва ли могат да бъдат случайни — съгласи се Максим. — Но дали този сок е отровен?
— Лесно ще узнаем. Запомнихте ли добре как изглежда това растение?
— Мисля, че да. То трудно може да бъде сбъркано с друго.
— Да идем тогава в библиотеката. Тук няма какво повече да правим.
Преди да излезе, Максим докосна с пръст бялата капка, сетне допря пръста си до езика. В същия миг почувствува нещо като парване и ужасна горчилка. Напразно се мъчи да изплюе горчивия вкус, той си остана в устата му, както и усещането за изгаряне. Не стига това, ами и върху пръста му се образува веднага черно петънце.
— О, този сок със сигурност е отровен! — извика той. — Как се нарича растението?
— Не помня, но в библиотеката има книги по ботаника, които графът изписа от Париж преди няколко месеца. Тези дни ги разглеждах и намерих в тях и този храст. Тъкмо те потвърдиха съмненията ми.
Обзет от нарастващата тревога, Максим се запъти за библиотеката. Женевиев тръгна с него.
VII
Сред обширната библиотека имаше голяма маса от абаносово дърво, отрупана с атласи, албуми и различни книги. Сред тях Женевиев посочи купчинката томове по ботаника, сред които имаше и атласи с цветни илюстрации.
Женевиев бе запомнила книгата, в която бе намерила изображението на тропическата млечка. Тя веднага я взе в ръце, разтвори я и бързо откри търсеното растение.
— Погледнете, докторе, не е ли същото? А ето, по-нататък видях и други, които се срещат в нашата оранжерия.
Максим грабна припряно книгата — да, пред него беше същото растение — абисинска млечка. Нямаше съмнение в това. А ето и други — на следващите страници позна от рисунките някои представители от вида Ефорбия, Панданус. Тези растения, както и млечката, бяха от най-силните познати растителни отрови. Максим остана като гръмнат, загледан в пъстрите изображения. След миг се овладя и зачете текста под рисунките. В него освен другите подробности за растенията се посочваха и противоотровите, които местните жители използвали против въздействието на техния сок.
Той отпусна ръката си с книгата. Загледа се безмълвен в Женевиев. След малко се обади:
— Скъпа госпожо — промълви съвсем тихо той, — сигурна ли сте, че тези книги са се появили тук след женитбата на графа?
— Да — отвърна камериерката, — помня, че преди няколко месеца графът изпрати кола да ги докара от Орлеан. Имаше цял сандък с книги. Графът и един от слугите го отвориха… Доста се говори сетне за тази пратка. Дори ми се струва, че две или три седмици след това графинята се разболя.
Максим трепна. Ако беше така, убиецът не беше си губил времето!
— И все пак какво ви накара да ги разгледате?
— Обикновеното любопитство. Сетне обаче познах някои от растенията; неволно си припомних, че бях виждала нарези по стъблата им… При нас, в провинцията, се случва със зла умисъл да се използуват отровите на някои растения като татула например… Спомних си заболяването на графинята, което никой лекар не може ясно да определи, и си помислих, че може би…
Женевиев замлъкна. И двамата потънаха в тежко мълчание. Пръв заговори докторът:
— Вярвате ли ми, Женевиев?
— Напълно, господин докторе! Нали виждате, че именно с вас споделих своите опасения!
— Ще ме слушате ли безпрекословно? Това е крайно необходимо! Двамата с вас трябва да запазим в пълна тайна своите съмнения. Вие трябва да се държите така, все едно че нищо не се е случило, че в нищо не сме се усъмнили. Нали само аз и вие имаме достъп до приготвените лекарства?