Марсел дръпна звънеца. Влезе камериерът Жермен.
— Преди три дни — му рече Хектор — ми донесохте една визитка, беше ви я предал мъж, дошъл да узнае как съм. Този мъж се казва Марсел Ложие. Ако тези дни дойде отново и попита за моето здраве, предайте му, че съм готов да го приема. Предупредете и вратаря.
Към четири следобед камериерът се появи с вестта, че е дошъл господин Марсел Ложие и иска да се информира за здравето на принца.
— Сложете ми още една възглавница, Жермен — каза Хектор на камериера — и преместете по-близо до леглото едно кресло за господин Марсел.
След минута вратата се отвори и слугата докладва:
— Господин Марсел Ложие.
— Заповядайте — покани го Хектор — и се настанете удобно.
— Позволете преди всичко да ви съобщя, драги господине — рече Марсел, застанал прав до вратата, — че при нашето взаимно положение не бих си позволил да допусна вероятността да ме приемете, но вашият камериер ми каза, че щяло да ви бъде приятно…
— Наистина ми е драго, че ви виждам — прекъсна го Хектор.
— С удоволствие ще стисна ръката ви на довчерашен съперник, който може би ще стане мой приятел — рече Марсел.
— Има доста примери, когато приятелството започва с дуел — уклончиво отговори Хектор.
Те си стиснаха ръцете.
— Един ден и една нощ мислех, че сте убит — продължи Марсел. — Бог ми е свидетел, те бяха много тежки за мен! Не бих си простил вашата смърт, за която действително нямам вина, надявам се да признаете…
— Никой не е виновен, ако убие противника си в честен двубой — каза Хектор.
— Безспорно сте прав, но друго имах предвид: аз не желаех този дуел. Вашето според мен предизвикателно държание и желанието ви да влезете в спор с мен много ме учудва и досега. И бих ви бил благодарен, ако ми разясните на какво се дължи то.
— Може би предполагате, че причината за държанието ми е някоя жена?
— Ни най-малко — сериозно отвърна Марсел. — Посветил съм живота си на една-единствена жена, а тя не е от средите, които предизвикват банални съперничества.
Хектор пребледня. Сърцето му заби ускорено — Марсел говореше за Лазарин! Принцът едва не извика: „Тази жена не ви обича! Вие сте неин враг, който я преследва и потиска, тя иска да се отърве от вас и аз участвах в дуела с намерението да ви убия!“
Но той се бе заклел да мълчи.
XI
Възцари се кратко мълчание. Марсел отново заговори:
— Вие не сте се били никога преди това, нали?
— Наистина… — отговори Хектор.
— Така си и мислех — усмихнат рече Марсел. — Сигурно сте искали непременно да участвате в дуел и моето военно минало ви е привлякло, решили сте, че съм достоен противник… Нали не греша?
— До голяма степен сте прав — съгласи се колебливо Хектор, като се мъчеше да овладее смущението си.
— Радвам се, че днес се видях с вас и ми олекна на душата: сега вече разбирам: вие не сте мой убеден враг — заяви Марсел. — Вярвайте, ако не бяхме се срещнали днес, утре щях да ви изпратя писмо, понеже за известно време няма да съм в Париж.
— Заминавате ли? Кога?
Хектор почувствува силна тревога: Лазарин бе заминала, дали този човек не тръгваше отново да я преследва? Как можеше да разбере къде отива?
— Заминавам утре, но не зная за колко време. Ще се радвам да се видим отново.
Марсел забеляза, че настроението на Хектор се промени коренно, и си обясни това с внезапната умора, със слабост, причинена от раната. Той побърза да се сбогува и да си тръгне, леко озадачен от странното държание на новия си познат.
След излизането му Хектор веднага поиска хартия и перо. След пет минути той вече бе започнал писмо до Лазарин, с което горещо й благодареше за редовете, които му бе отправила и с които го бе ощастливила.
По-нататък Хектор я предупреждаваше за пътуването на Марсел, който го навестил и му съобщил за намерението си, и изразяваше тревогата си от възможните нови преследвания на бившия офицер. В писмото Хектор я молеше да му позволи да се засели близо до нея, за да може винаги да я защити.
„Мой приятел владее замък близо до ла Тур дю Роа — пишеше той на маркизата — и много пъти ми е предлагал да му погостувам… Бързо ми отговорете, скъпа Лазарин, изпратете ми писмо или телеграма — и веднага ще тръгна на път.
Няма защо да ви убеждавам, че ви обичам, нали? Но все пак цял живот ще ви говори за своята любов вашият предан Хектор.“
XII
Лазарин едновременно получи писмата на Тотор и на Марсел. Някогашният поручик съобщаваше на Лазарин, че на другия ден ще замине за Орлеан, а оттам ще пристигне и отседне в страноприемницата „Белият кон“ отново като пътуващ художник. Ще бъде търпелив, защото разбира колко е тревожно положението на младата графиня, и ще чака при вековния дъб ден след ден, докато любимата Лазарин намери възможност да му се обади…