Писмото на Хектор предизвика възмущението й. „Разбирам, че Марсел може да се е поинтересувал от здравето на Хектор, но защо му е било на този глупак да го приема? Хубава работа! Първо си проливат кръвта, сетне се сприятеляват! Какво ще правя сега? Все по-трудно става да ги управлявам. Час по-скоро трябва да се отърва от този хусар. Но как?“
От времето на драматичния дуел този въпрос непрестанно измъчваше Лазарин, но тя все не намираше отговор. Сега беше крайно важно да задържи Хектор в Париж. „Лудост би било отново да го пратя срещу поручика — си рече тя. — Този път двамата неминуемо биха си изяснили причината за новото сблъскване и тогава — тежко ми.“
Маркизата седна на масата и написа набързо няколко реда до Хектор, с които го уверяваше, че безопасността й е гарантирана, защото поради сериозното заболяване на сестра си е принудена да се настани в замъка дьо Горд, за да е близо до нея.
„Моят преследвач не ще посмее дори да наближи този замък. Когато сестра ми оздравее, без да се бавя, ще се завърна в Париж; затова молете се заедно с мен Бог по-скоро да й възвърне силите! Тогава ще можем отново да се видим, към което толкова се стреми моето сърце.“
Лазарин нямаше ни най-малкото намерение да се заселва в замъка дьо Горд, но нали трябваше да стори всичко възможно, за да възпрепятствува пристигането и на Хектор! Тази бъркотия около нея вече започваше да й дотяга.
XIII
Оставихме Максим, тръгнал по следите на престъпника, пред вратите на спалнята на Жана. Разбрал, че графът бе изпълнявал поръчение на милата си съпруга, когато бе ходил в оранжерията, докторът се разколеба в увереността си, но все пак си каза: „Нека да го изпитам още веднъж, за да бъда по-сигурен“. Сетне излезе обратно в коридора и почука по вратата на приемната. Звукът се разнесе ясно в нощната тишина и графът се приближи до вратата, като попита:
— Кой е?
— Аз съм, господин графе — отвърна Максим.
— Вие ли, докторе! — възкликна учуден Раул. — По това време… Защо сте тук?
— Бях излязъл да се разходя в парка, господин графе, когато видях тайнствена светлина в оранжерията. Стори ми се подозрително — нали в зимната градина има много отровни растения, тя може да послужи за истинска лаборатория на престъпник…
— И какво от това? — попита все така спокойно графът.
— Престъплението се извършва лесно, когато под ръка има всичко необходимо.
— Но на кого в този замък би хрумнало да върши престъпления? — попита графът. Хората убиват заради интерес, за да отмъстят, от омраза… Къде виждате такива чувства?
— Човек неволно може да прояви и престъпна небрежност.
— Какво имате пред вид?
— Ех, Боже мой, например постъпката ви преди малко… Видях ви да минавате с голям букет цветя от оранжерията, без да се досетите, че много от тях може да са отровни… За госпожа дьо Горд, при сегашната й слабост, е достатъчна съвсем малка доза отрова…
Графът пребледня мъчително.
— Какво безумие от моя страна! Да внеса при своята любима, толкова крехка и отпаднала, отровни цветя! Елате по-бързо с мен, докторе, за да обясним заедно на графинята каква опасност представляват тези цветя за нея… Може би от вълнение сам не ще мога да й обясня, както трябва. По-бързо…
Раул се завтече в спалнята. Максим го последва, като си каза: „Не, графът не е престъпник… И все пак! Все още се съмнявам“.
На другия ден към един следобед селският свещеник излезе от замъка, приел изповедта на Жана и опростил греховете й.
Младата жена поиска прошка и от съпруга си, и от всички слуги в замъка, ако неволно ги е обидила или засегнала с нещо. Сетне се отпусна на възглавниците си и въздъхна:
— Сега вече Бог може да ме призове… Готова съм.
Около постелята й стояха покрусени Женевиев, графът и докторът. В този миг влезе Рене.
— Докторе — обърна се тя към Максим, — не е ли време вече за лекарството? Наближава два.
— Щях да помоля Женевиев да й го даде — отвърна лекарят, — но щом вече сте готова…
— Ей сега идвам.
Рене влезе отново в будоара и се върна с малка тънка чашка, пълна почти догоре с тъмна течност с опалов оттенък. Девойката се запъти към постелята на болната. Максим я възпря. Сетне повика Женевиев:
— Моля, дайте ми една лъжица.
— За какво ви е, докторе? — попита Рене.
— Ще опитам лекарството — интересува ме дали не се е появила вчерашната горчива жилка, от която се оплакваше графинята.