— Може би желаете да разгледате къщата, госпожо? Завеща ми я моят племенник господин Брешу, капитан в оставка. Чудесна е за извънградска вила! Моля, посетете я, за да се убедите колко е хубава и удобна! Семейството ми живее в Птивие, затова сме принудени да я продадем: не можем ние да я използуваме.
Маркизата понечи да отмине с безразличие, но внезапно промени намерението си и за учудване на слугата му подаде поводите на Нора, слезе и последва непознатата жена.
— С удоволствие ще посетя вашето владение, госпожо — каза тя на жената в черно. — Къщата ми се струва доста оригинална.
Селянката се ободри и започна всякак да хвали двуетажната дървена постройка и градината около нея.
— Малкият парк е истинска английска градина — горделиво заяви тя, — правена е по плановете на най-добрия архитект от Орлеан. Погледнете само колко много са кайсиите в двора! А и близостта на гората предлага някои удобства. Моят племенник вечер улучваше по някой фазан, когато те долитаха обратно от полето в гората. Това не може да се нарече бракониерство, защото, докато летяха над неговата земя, те всъщност бяха негови…
Маркизата се усмихна на тази своеобразна логика, но не каза нищо и влезе след жената в самата къща. Долният етаж се състоеше само от едно помещение, разделено на кухня и трапезария. Подът беше настлан с тухли, на прозорците висяха памучни перденца. Евтини литографии красяха стените, мебелите бяха сведени до най-необходимото. До вратата към кухнята дървена стълба водеше за горния етаж. Под нея имаше килер с наредени дърва, различни сечива за градината и инструменти, необходими в домакинството. „Една искра е достатъчна, за да изгори тази къщурка като барут“ — си рече Лазарин.
— Погледнете само колко грижливо е подредено всичко — продължи настойчиво жената. — И мебелировката е много хубава! Елате горе да ви покажа спалнята и дневната — всичко е като у истински аристократ!
Двете стаички горе наистина бяха наредени по-претенциозно, но си личеше, че мебелите са работа на най-обикновен дърводелец, а тапетите се мъчеха да имитират копринена тапицерия.
След краткия оглед маркизата бързо заслиза надолу.
В замъка тя смени дрехите си, обядва набързо и се зае да преглежда вестниците, които, ако се съдеше по навъсеното й лице, бяха пълни с неприятни новини.
Предишната вечер Марсел Ложие беше пристигнал в селото и отседнал отново в страноприемницата „Белия кон“. Няма защо да подчертаваме колко беше доволен съдържателят, като видя познатия художник. Нали този негов клиент плащаше винаги щедро и не се пазареше. Марсел не попита за нищо собственика, изпълнявайки изричното желание на Лазарин да не привлича вниманието върху отношенията им, макар че много му се искаше да узнае дали маркизата е в замъка си, или живее при сестра си в имението дьо Горд. „Тя пожела да дойда — си рече той — и сега трябва да се надявам и да я чакам. Днес вече е късно, но утре около обед ще трябва вече да съм при стария дъб, където тя сигурно ще дойде да ме види. Ще бъда сдържан, търпелив и спокоен…“
Като всеки страстно влюбен Марсел напразно убеждаваше себе си да проявява търпение и спокойствие…
На другия ден още от съмване го обзе трескаво нетърпение и напразно се повтаряше, че толкова рано няма какво да прави в гората, че маркизата може да се появи най-рано след дванайсет. И все пак, колкото и да се мъчеше да се владее, се озова при вековния дъб доста преди единайсет. Изправи статива и зачака. Стори му се, че след цяла вечност часовникът в селото удари дванайсет.
— Този часовник сигурно не е верен — си рече сам младият мъж и погледна своя. Джобният му часовник също показваше дванайсет. — Спрял е! — възкликна Марсел, но когато го доближи до ухото си, се убеди, че върви. В този миг си спомни, че бе изпитвал същото изгарящо нетърпение, когато бе очаквал маркизата вечер в каретата пред алея на парка Монсо.
— Какво същество е човекът! — избъбри той усмихнат. — Все му се струва, че светът ще се сгромоляса, понеже една млада жена била закъсняла някоя и друга минута!
Внезапно сърцето му примря.
Леки стъпки се дочуха, иззад храстите се появи стройната фигура на Лазарин.
XVII
Разтреперан от вълнение, Марсел се надигна от тревата, сетне понечи да се завтече срещу й. Лазарин го възпря с жест.
Маркизата се приближаваше бавно към него с черна строга рокля. На главата си бе сложила дантелен испански шал, нещо като андалуска мантия, и той придаваше неповторима оригиналност на бледото й лице. По раменете й се беше пръснала къдравата й буйна коса със златисточервените отблясъци.
На Марсел тя му се стори небивало прекрасна.