От време на време Лазарин поглеждаше назад, уж да освобождава дългата си рокля от околните клончета, но всъщност се оглеждаше дали някой не ги наблюдава. Най-сетне тя наближи Марсел, като в движение проговори:
— Продължете да рисувате или поне се преструвайте, че работите… Така ще разговаряме, та ако някой случайно ни е забелязал, което не е много за вярване, ще си помисли, че просто съм проявила любопитство, и така няма да се компрометирам.
— Ще ви послушам, разбира се — отвърна някогашният поручик. — Но, мила Лазарин, в Париж се държахте толкова свободно, а тук, в някакво си село, се страхувате от компрометиране!
— Трябва ли да ви обяснявам огромната разлика! — нервно отвърна маркизата. — В провинцията всичко се забелязва, всичко се коментира нашироко и предизвиква почуда, докато в Париж човек е анонимен сред огромната тълпа.
— Маркиза дьо ла Тур дю Роа навсякъде привлича вниманието — възрази Марсел. — Нали не сте забравили онова анонимно писмо, за което ми известихте? Значи и в Париж има кой да ви дебне и наблюдава.
— Моля ви, нима сте дошъл, за да спорите с мен? — нетърпеливо го прекъсна Лазарин.
— Естествено не! — разпалено отвърна младежът. — Пристигнах при вас, за да ви кажа колко много ви обичам и с надеждата да чуя, че и вие…
— Достатъчно, уверявам ви, че нито мястото, нито времето са подходящи за такива разговори! — припряно изрече маркизата с едва скривана ирония, която направи впечатление на Марсел, но той бе свикнал с твърде изменчивите настроения на маркизата.
— Кажете тогава, скъпа, кога, къде бихме могли да продължим разговора за нашите чувства, прекъснат толкова отдавна — примирително промълви младежът.
Лазарин бе застанала зад Марсел, който бе вперил очи в платното на статива, и затова младата жена можеше да даде воля на истинските си чувства. Тя презрително изкриви лице и вдигна рамене.
— Ще му дойде времето — само рече тя. — Сега само искам още веднъж да ви смъмря заради този неуместен дуел.
— Уверявам ви, скъпа моя, че ако се бях постарал да го избягна, вие първа щяхте да ме презирате — толкова нагло се държа този млад принц.
— Значи смятате, че цялата вина е негова? Защо тогава сте хукнали да го посещавате (както узнах днес от писмото на татко)? На всичкото отгоре по такъв начин сте нарушили категоричното ми настояване да не се виждате с никого в Париж, преди да тръгнете насам.
— Чудя се как господин Льору е могъл да узнае… Просто наминах в къщата на принца да оставя визитката си — жест на внимание и състрадание; той пожела да се види с мен. Можех ли да откажа на ранен човек? Никога! При това се оказа, че този принц Кастел Виван всъщност е доста приятен…
— Значи, за да ви стане симпатичен, човек трябва да ви извика на дуел — подигравателно рече Лазарин. — Ама че логика! Та защо бе толкова закопнял за вас този младеж?
— Уверявам ви, разговорът ни беше най-общ… Не съм споменавал вашето име.
— Но да оставим това — рече след минута мълчание Лазарин. — Вие сте наясно, че не мога да ви приемам в замъка, защото старият Доминик може да ви познае, нито пък да се явя при вас в „Белия кон“ — това би се превърнало в истинска сензация.
Марсел трепна. Четката му неволно остави грамадно зелено петно в центъра на картината.
— Вашето добро име е най-важното нещо за мен! — възкликна той. — Всички пречки ще паднат — станете моя жена! Тогава клеветниците ще замлъкнат веднъж завинаги…
Ако Марсел би могъл да види отвращението и студения гняв, изписани върху лицето на Лазарин в този миг, и най-упоритите му илюзии щяха да рухнат.
— Направо сте развили мания за женитба! — рече с пресилен смях маркизата. — Не е време сега да говорим за подобни неща. Но има друго средство да си помогнем. Върнете се сега в страноприемницата и повикайте някое момче, сетне го помолете да ви заведе до къщата на Брешу.
— Какво представлява тази къща?
— Много забавна постройка близо до замъка ла Тур дю Роа. Тя се дава под наем; поговорете с наследницата на Брешу и наемете къщата за три месеца. След това още довечера се преместете там. Помолете съдържателя на „Белия кон“ да ви праща в къщата закуски, обеди и вечери… А след това наминете при селския ковач и му поръчайте два ключа — единия за мен…
— Ще го използвате ли, мила?
— Глупав въпрос! Защо според вас бих ви го искала? От време на време през тъмните нощи, в потайна доба, ще идвам при вас…
— Ако изпълните обещанието си — промълви замаян от копнеж Марсел, — аз ще съм най-щастливият човек на света!
— Побързайте тогава!
— Още утре ще имате ключа, ненагледна Лазарин!