— Защо? Надеждата е велико благо!
— Така е, но често подобно облекчение се оказва краткотрайно. Бива ли да възобновяваме надеждите си, когато може би сетне мъката ще ни връхлети с огромна сила! Помислете за това, братко.
Раул не издържа и закри лицето си с ръце. За да го избави от мъчителния разговор, Максим реши да го замести:
— Понеже се стремим да избегнем огромната мъка, за която споменахте, графът реши, и аз подкрепих това негово намерение, да опитаме една радикална мярка. Почти съм сигурен, че сега, когато зимата е близо, госпожа дьо Горд трябва да смени климата.
— Забравяте, господин докторе, че тази смяна е напълно невъзможна — възрази девойката.
— Защо смятате така? — попита Максим.
— Нима разчитате, че Жана ще издържи дори съвсем кратко пътуване? — възкликна Рене. — Преди да стигне на двайсет километра от замъка, клетата ми сестра ще издъхне!
— Позволявам си да не ви повярвам, госпожице. Графинята е толкова млада и на нейната възраст организмът има изненадващи резерви. Аз също ще й давам лекарства, които да укрепят силите й, да я мобилизират. В тази критична ситуация трябва да действаме решително. Да се борим с всички възможности!
— Значи — прекъсна го Рене — вие откарвате сестра ми другаде? И къде, ако може да попитам?
— В Ница.
— Кога?
— Не бива да губим време; ще отпътуваме още утре.
— Добре, не ще се наложи да ме чакате; ще си събера багажа дори по-бързо от вас.
Господин дьо Горд се намеси:
— Не е необходимо — гласът му прозвуча дрезгаво, непознато. — Само докторът и аз ще придружим графинята.
Лицето на Рене се сгърчи, те хвърли злобен поглед на зет си.
— Сигурно не ви разбрах добре… Нима искате да кажете, че ще заминете без мен?
— Моля да ме извините — промълви Раул, — но именно това исках да ви кажа.
— Как, ще ме отделите от Жана ли?
— Нямаме друг изход.
— Защо е тази жестокост? С какво съм заслужила подобно сурово отношение? Нима не се посветих изцяло на заболяването й? Кой е направил повече от мен, дори и колкото мен?
— Наистина никой не стори това, което сторихте вие! — отвърна графът. — Точно затова не ви вземаме с нас. Милата ми съпруга е толкова зле… Бива ли да допуснем и вие да се разболеете, при това от преумора! Не, няма да позволя такова нещо, затова не настоявайте.
— Умолявам ви, братко…
— Безполезно е, не ме молете — спря я Раул.
— Ах, ще умра от мъка и тъга — извика Рене. — Какво ще правя тук съвсем сама?
— Нито ще останете сама, нито в дьо Горд. Пратих вече човек при Лазарин… Утре сутринта тя ще дойде да се сбогува с Жана и ще ви вземе със себе си в ла Тур дю Роа. Можете да останете при нея или да заминете за Париж при баща си; както виждате, не ви заплашва самота.
Рене притисна кърпичка до пламналите си от яд очи.
— Добре — пророни тя, — ще изпълня вашата воля, но знайте, че като ме разделяте от сестра ми, дълбоко ме огорчавате. О, Раул, никога не съм мислила, че сте способни на такава жестокост! — и девойката избухна в плач.
Докторът се намеси:
— Колкото и да ви е тежко, мила Рене, грижете се за нашата болна до заминаването й. Налага се и аз да отскоча до Рансей, за да предупредя майка си. Ще дам на госпожа дьо Горд лекарството сега, а следващата доза ще помоля да й дадете вие в три часа.
Рене наведе очи, за да скрие радостния им блясък, и отговори:
— Бъдете спокоен, докторе, ще изпълня заръката ви. Казахте — отново да вземе лекарство в три, нали?
— Да, госпожице, точно в три. Освен това ви моля да не казвате нищо на графинята за утрешното заминаване, за да не се вълнува отсега.
След мълчаливия обед, когато на трапезата седяха дьо Горд, Рене и докторът, Максим даде лекарство на Жана и се качи в каретата. Конете поеха в тръс.
На километър от замъка кочияшът спря. Докторът се върна в замъка, като незабелязано се промъкна през парка, а каретата продължи за близкото село Вертфейл.
XXII
На тръгване от замъка дьо Горд маркизата изобщо нямаше намерение същата вечер да посети за пръв път къщата на Брешу.
След девет същата вечер си поигра малко със сина си, даде го на дойката и се прибра в покоите си. Колкото повече обмисляше положението, в което се беше озовала, толкова по-мрачни ставаха нейните мисли. Марсел Ложие, пристигнал тук по нейно настояване, щеше да я очаква всеки ден — а нали тя бе имала за цел само да го отдалечи от принц дьо Кастел Виван! На всичкото отгоре смята, че тя го обича — и всеки на негово място би си мислел същото…
Ако не изпълни обещанието си, Марсел Ложие току-виж се явил в замъка; единственият начин да предотврати такава негова стъпка беше тя самата да го посети.