— Аз нямам право — продължи Марсел — да се откажа от вас, защото ни съединява неразривна връзка: нашият син. Ето защо ще остана неумолим докрай! Детето ни има нужда от баща — и няма да расне сирак. Няма да изминат дори шест месеца, когато вие ще станете моя съпруга, Лазарин. Разбирам, че ви е трудно да се откажете от гръмката титла, да се превърнете в буржоазката госпожа Ложие, но ви обещавам да бъда най-нежният съпруг, да предоставя цялото си имущество, себе си, без никакви ограничения на вашите желания. Вие ще бъдете щастлива, повярвайте, моя Лазарин. Разбирате ли това, давате ли съгласието си?
— За какво ви е съгласието ми — бавно, сподавено произнесе Лазарин, — щом отново ми заявявате, че ще се разпореждате с мен, независимо какво искам и какво — не.
— Такова щастие за мен ще бъде да чуя вашето „да“! Нима отново ми се сърдите? Може би ви оскърбявам, но това е от твърде силна любов! Отговорете ми, дайте ми съгласието си, любима!
— Ще ви отговоря по-късно… Трябва да помисля. Не ме търсете, утре сигурно ще остана да нощувам в замъка дьо Горд. Скоро сама ще дойда при вас.
— Как! Нима си тръгвате! Нали току-що дойдохте…
Без да каже нищо, Лазарин стана от стола, наметна дантеления шал и заслиза по дървената стълба.
— Поне да ви изпратя до парка!
— Не е необходимо, останете тук.
Лазарин излезе и потъна в непрогледния горски мрак.
XXIII
На другата сутрин меката слънчева светлина пропъди нощните страхове и мрачното настроение на маркизата. Положението не й се видя вече чак толкова безнадеждно. Защо да се отчайва? Нали може да замине внезапно от тук, да убеди Тотор и двамата да се венчаят някъде в чужбина! Стане ли веднъж принцеса дьо Кастел Виван, какво би могъл да й стори този Марсел?
Нима ще я разобличи пред съпруга й?
Както мразеше Марсел с цялата си душа, маркизата обаче неволно го уважаваше. Вярваше, че той никога няма да падне толкова низко, че да си позволи да направи донос. Освен това се надяваше да укрепи властта си върху Тотор и да го убеди, че всичко това са долни клевети…
Докато тя обядваше, Доминик внесе в трапезарията новите вестници и едно писмо — то се оказа от Хектор. Лазарин неволно се обезпокои и с треперещи ръце разчупи печата.
В писмото си Тотор разказваше, че пътуването на Марсел Ложие го е разтревожило и той възложил на свой предан слуга да узнае по някакъв начин закъде пътува някогашният поручик. Слугата разговарял с кочияша на Ложие и от него узнал, че той откарал господаря си на Орлеанската гара и че Ложие взел влака за Орлеан.
„Губя апетит, не мога да спя, губя дори ума си! — продължаваше Хектор. — За щастие раната ми е почти заздравяла и ви уверявам, че до ден-два ще потегля за Орлеан и ще бъда близо до вас. Веднага ще ви се обадя в замъка ла Тур дю Роа! Добре си спомням, че близо до вас има село с хотел, който се нарича «Белият кон»; той ще ме подслони толкова време, колкото бъде необходимо. Не ще допусна този тиранин отново да ви измъчва!“
Лазарин бе близо до отчаянието. Само това липсваше — Марсел и Хектор да се срещнат тук. „Ще се боря до пълна победа, няма връщане назад!“ — си рече упорито Лазарин и извика слугата. Нареди му веднага да бъде приготвена каретата за път.
— Трябва да пътувам до Орлеан — каза тя. Единствената й цел беше да изпрати от там телеграма със следното съдържание: „Останете в Париж. Пристигам. Лазарин“.
Получателят беше принц дьо Кастел Виван.
Към шест вечерта младата жена се върна. Бе решила да пътува на другия ден; дойката и малкият Раул щяха да потеглят за Париж малко по-късно.
Вечерта й се стори безкрайна. Малко преди полунощ, когато бе решила вече да си легне, мислите й отново промениха насоката си. „Защо не се опитам още веднъж да поговоря с Марсел! Ще му кажа: не ви обичам повече, приятелю! Животът ми с вас ще бъде за мен по-страшен от смъртта. Върнете ми свободата или ще се застрелям тук, пред очите ви! Тогава сигурно ще отстъпи…“
Само след половин час тя отново бе поела по тясната пътечка към къщата на Брешу.
Както и предишната вечер единият прозорец горе светеше колебливо. „Той не спи. Знае, че няма да дойда, но въпреки това ме чака! Ако това е любов, по-добре да ме хвърлят в тъмница!“
Външната врата се оказа отключена. Лазарин влезе и се огледа за свещ. Пламъкът доближи пръстите й, тя хвърли клечката и драсна друга; пламтящата клечка попадна сред подпалки и дървесна кора. Лазарин не забеляза това, защото бе влязла в кухнята да намери лампа или свещ. Когато надникна към стълбата, в подножието й вече димеше и пращеше доста голям огън. Госпожа дьо ла Тур дю Роа разбра цялата опасност за тази постройка от греди и дъски, затова понечи да извика: