— Пожар! Марсел! Спасявайте се! — но внезапна мисъл потисна порива й.
— Не аз го премахвам, а съдбата — избъбри тя. — Нямам нищо общо със смъртта му, не съм вдигнала ръка срещу него.
Маркизата излезе безмълвна от пълната с пламъци и дим къща, затвори само вратата, без да вади ключа, и на трийсетина крачки се спря, погледна отново назад. Пламъците бяха обхванали вече цялата дървена постройка, стъклата пукаха, сухите греди и дъски пращяха. Чу се адски трясък — и рухна островърхият покрив. След миг го последваха и стените… Дървената претенциозна къщурка се превърна в куп пламтящи главни.
Безспорно смъртта бе връхлетяла Марсел през първия, най-дълбок сън…
Лазарин пребледня, но мрачна радост озари лицето й.
— Свободна съм! — си каза тя. — Най-сетне свободна!…
И се завтече бързо към своя замък.
XXIV
Женевиев очакваше доктора до задния вход. Той мина незабелязан през парка и се спря запъхтян пред камериерката. Те размениха само няколко думи:
— Нещо ново? — попита Максим.
— Нищо, господин докторе.
— Госпожа дьо Горд?
— Продължава да спи. Графът е при нея. Отровителката още не е излизала от стаята си.
— Идете да смените графа и го помолете да намине при мен. Внимавайте Рене да не дава никакво питие на Жана…
Женевиев направи категоричен жест. Максим продължи:
— Впрочем кажете на господин Раул, че ще го очаквам в неговия кабинет.
След половин час граф Раул влезе в кабинета си. Мъчително вълнение се четеше по лицето му.
— Запазете спокойствие, господин графе! — посрещна го още с влизането му Максим. — До два часа всичко ще се реши. Не се тревожете толкова, съдбата е на наша страна!
— Да, наистина ще успеем да разобличим Рене, вярвам в това; но дали ще можем да помогнем на обичната ми Жана?
— Да разчитаме на успех… Изписах от Париж всичко необходимо и под мое наблюдение в Орлеан бяха приготвени противоотрови против сока на всички растения, които според мен е използвала отровителката.
— Но организмът на Жана е много отпаднал, силите му са толкова сериозно подкопани!
— За щастие сестрата на графинята е съвсем невежа в токсикологията. Много от тези отрови се неутрализират взаимно; до голяма степен смесването им, извършено от Рене, е работило за нашата кауза. Ако Рене беше използвала само една отрова през цялото време, графинята вече да не е сред нас…
Граф Раул стисна безмълвно ръцете на доктора, колеблива надежда озари лицето му.
— Сега се върнете отново при графинята — продължи Максим — и петнайсетина минути преди три излезте от там, както се разбрахме тази сутрин.
— Да, помня; ще кажа, че заминавам, и ще се върна чак за вечеря.
Жана спеше все така дълбоко и спокойно. В стаята й бяха Женевиев и Рене. Камериерката бе седнала в една от прозоречните ниши и човек би си помислил, че дреме, но всъщност не сваляше очи от Рене. Девойката се бе отпуснала полуизлегната на малкото диванче до стената в долния край на леглото.
По някое време влезе граф Раул. Рене допря пръст до устните си:
— Тихо! Жана спи…
Графът кимна и само продума на младата девойка:
— Дойдох да ви предупредя, че ще трябва да изляза… Понеже утре ще пътуваме и дълго ще отсъствам, трябва да дам нарежданията си на фермите. Ще се върна чак за вечеря.
— Не се безпокойте за нищо. Точно в три ще дам лекарството на Жана. Дано отново заспи след това, защото ще й трябват сили за утрешното доста тежко пътуване. Бог ми е свидетел, но много се безпокоя, че изморителният път…
В това време Жана се размърда и се събуди. Привдигна се на лакът, големите й сини очи се устремиха с усмивка към нейните близки.
— Колко хубаво си поспах и какъв приятен сън ми се присъни!
— Какъв беше той, мое дете? — попита я зарадван Раул и я целуна по челото, като й намести възглавницата.
— Сънувах, че съм оздравяла напълно, че е настъпила пролетта, небето е синьо и грее топло слънце. Вървяхме под ръка двамата с теб, Раул. Ти ми каза: „Вярвай в мен, скъпа, аз ще те подкрепя“. Отговорих ти през смях: „Защо трябва да ме подкрепяш, драги Раул! Вече съм напълно здрава!“ И се завтекох през парка… Ти се затича след мен, като се смееше и шеговито ми се заканваше да ме хванеш… Колко щастлива бях! Прекрасен сън, нали, мили Раул? За съжаление, твърде далечен от реалността…
Жана обори глава, в очите й блеснаха сълзи. Граф дьо Горд я притисна до сърцето си:
— Не губи надежда, мили моя! — След миг се обърна към Рене: — Не забравяйте за лекарството.