Възцари се мълчание. Рене седеше на стола, скръстила ръце на гърдите, с гордо вдигната глава; Раул и Максим бяха застанали до вратата. Така изминаха десетина минути.
— Надявам се, че се убедихте — това не беше отрова — обади се внезапно девойката. — В противен случай откога да съм издъхнала в жестоки мъки!
— Имайте търпение — отвърна само Максим.
Мълчанието се възобнови. След още пет-шест минути върху челото на Рене избиха едри капки пот, погледът й стана измъчен, под очите й се очертаха дълбоки кръгове. Устните й се стегнаха и сякаш изтъняха. Рене с всички сили се бореше против мъчителната болка.
Какво обаче може да постигне дори най-силната воля, най-твърдото мъжество против изгарящата, разкъсваща отрова? Внезапна, ужасна конвулсия разтърси Рене. Клетницата отметна глава и нададе сподавен вик. Раул се извърна, Максим, който не желаеше да проявява състрадание към тази, която не знаеше що е милост, попита мрачно:
— Ще отречете ли отново, че не страдате?
Рене само отвърна с презрителен жест.
Това обаче бе последната й овладяна реакция. Жестоки гърчове закършиха тялото й, сякаш огън изпепеляваше цялото й същество — от стомаха до костите и нервите…
— Убийте ме! — изкрещя сред мъките Рене. — Убийте ме, моля ви в името на Жана… Не ме оставяйте да се мъча така!
— Вие молите за смърт в името на сестра си, която не пожалихте. Предлагам ви живот в нейно име.
Рене изгледа доктора като обезумяла.
— Живот ли? — рече само тя.
— Да… Назовете ми отровата, която сте давали през последните дни на госпожа дьо Горд, отровата, която днес трябваше да я довърши, но ето че убива вас. Тогава ще ви донеса противоотрова…
— И ако ви я назова, ще спасите ли Жана?
— Надявам се, с Божията помощ.
— В такъв случай нищо няма да ви кажа! Смъртта ще я отнесе. Ще умра напълно доволна. Нищо, че ще съм първата от двете; Жана няма да се забави много след мен на тази земя.
— Какво ви стори това кротко, добро дете, че го мразите толкова? — намеси се изумен графът.
— Аз трябваше да стана ваша жена… Тя ми отне сърцето, името ви. Отмъщавам си заради себе си! Затова сега ще мълча, няма да ви кажа коя е отровата — така ще бъде свършено с Жана.
Рене наистина смяташе, че ще може да издържи в мълчание. В този миг конвулсиите я сгърчиха с нова, непоносима сила, всяка фибра на тялото й пламна в жестоки мъки.
— Спасете ме — се чу гаснещият й глас, — спасете ме… ще кажа…
— Отровата?! — попита Максим.
— Сок от абисинската млечка.
— От колко време я давате?
— От петнайсет… дни…
Докторът бързо изхвърча от стаята, където престъпницата се гърчеше в ужасни мъки. Когато се върна, не позна Рене. Това вече бе същество без възраст, без предишните изящни черти на девойката. Максим държеше в ръка кристална чашка с жълтеникава течност, наподобяваща цвета на хереса.
— Изпийте това! — доближи той чашата до устните на Рене, вече свлякла се върху килима. — В него е животът ви.
Рене успя да вдигне глава, пое голяма глътка… но помощта беше закъсняла. Гърлото й се бе стегнало и не пропускаше нито капка. Течността се изля навън върху разкошната рокля… Рене разбра, че всичко е свършено. Вече не можеше да говори, да стене, но още усещаше безумната болка и със страховит жест вдигна към небето юмруци в закана. Лицето й се сгърчи в жестока омраза. Устните й шепнеха мрачни проклятия, но не можеха да отронят нито звук. Тялото й се вдигна, изопна се и се повали на гръб. Очите й останаха отворени. Тръпките затихнаха.
— Наистина ли умря? — попита пряко сили Раул.
— Умря — пророни Максим. — Бог извърши своя съд. Ние й простихме, но Бог — не.
— А сега — попита умолително графът — ще спасите ли Жана? Ще я спасите, нали? Обещайте ми…
— Животът на госпожа Жана е в Божиите ръце — отговори Максим. — Сега вече имаме надежда.
XXVII
Отровителката понесе справедливото си наказание.
Смъртта й обаче поставяше граф дьо Горд в доста сложно положение. Преди всичко трябваше да скрият от Жана гибелта на сестра й, за да я избавят от вълнението, което може да влоши нейното състояние. Освен това полицията безспорно щеше да се заинтересува от внезапната смърт на здравата деветнайсетгодишна девойка. Графът и докторът се заеха да обсъждат положението.
Влезе Женевиев. Тя сепнато погледна покойницата, но като узна какво се беше случило, само рече:
— Който вади меч, от меч умира — така се казва в Светото писание.
Двамата с Максим с усилие преместиха умрялата върху леглото. Женевиев обаче категорично отказа да положи разпятието върху гърдите й.