Тримата присъстващи в стаята на Рене потиснати замълчаха. След малко Женевиев попита:
— Какво да кажа на хората в замъка?
— Нито дума за сега. Ще заключим тази стая, да не влезе случайно някой.
След малко се пробуди и Жана. До леглото си видя граф Раул и Женевиев.
— Отново съм заспала! — рече учудено тя. — Нали трябваше в три да взема лекарство?
— Не искахме да те будим — отвърна графът. — Докторът ей сега ще ти донесе ново, което е приготвил в аптеката.
— Ами Рене къде е?
— Внезапно вдигна температура — каза Раул. — Може да се е простудила, но се страхувам да не е шарка — из околността тук-там се появиха заболявания, а болестта е доста опасна. Наложи се да легне и докторът настоя известно време да не излиза от стаята си.
— Дано не е нещо сериозно — рече Жана. — Шарката понякога е смъртоносна!
— Едва ли и този път — помъчи се да я успокои графът. Жана повярва и на другия ден никак не се учуди, когато й казаха, че заболяването на Рене наистина се оказало шарка.
Същата сутрин графът нареди да му оседлаят коня и само за около час пристигна в Орлеан. Там остави коня си в конюшнята на хотела и побърза да навести орлеанския прокурор, но не в съда, а в жилището му.
Прокурорът бе високообразован млад мъж, състудент на Раул от университета.
— Какво ви води в това ранно утро при мен, приятелю? — разтревожен попита прокурорът, като стисна ръката на графа. — Дано не се е случило нещо неприятно!
— Идвам при вас не толкова като при прокурор, колкото като при свой приятел — отговори граф дьо Горд — и ви моля да спасите доброто име на две семейства.
— Значи се отнася до нещо много сериозно?
— За крайно важно… за престъпление.
— Внимавайте! — отвърна младият прокурор. — Нищо на света, дори приятелството, не може да спре работата на правосъдието.
— Божият съд вече се състоя… Вчера убиецът умря — промълви Раул.
Прокурорът впери проницателен поглед в Раул и след минута каза:
— Говорете, приятелю, слушам ви, и ако е възможно да ви бъда полезен, можете да разчитате на мен.
Граф дьо Горд разкри пред своя състудент всичките подробности на драмата, разиграла се в Дома му. Прокурорът не скри дълбокото си вълнение и истинска почуда. Когато графът замлъкна, той каза:
— Добре сторихте, че дойдохте при мен. Искам да ви успокоя — върнете се в замъка; чудесно ви познавам и вярвам на всяка ваша дума. Прав сте, че Върховният съдник на делата ни се е намесил, и вече няма място за човешкото правосъдие в тази семейна драма. Няма да възбуждаме следствие. Пръснете вест за естествения край на вашата балдъза — например от внезапна болест. Никой от полицейските и съдебните власти няма да изрази съмнение. Надявам се да спасите графинята, на която с такова удоволствие съм гостувал неведнъж. Предайте й моите сърдечни благопожелания.
Раул от сърце благодари на приятеля си и вече по-спокоен си тръгна към къщи. Сега го тревожеше само мисълта за Лазарин — ако пристигнеше днес и попиташе за Рене, какво щеше да й отговори? Нима и на нея трябваше да обясни това, което бе разказал на прокурора?
За щастие тревогата му се оказа напразна. Към дванайсет слуга от замъка ла Тур дю Роа донесе писмо от маркизата, в което се казваше, че внезапно възникнали причини я принуждават да замине веднага за Париж и че тя моли всеки ден да й съобщават какво е състоянието на Жана.
Раул си отдъхна.
Женевиев каза на слугите, че госпожица Рене неочаквано се разболяла от шарка, че е доста зле и докторът се мъчи с всички сили да я спаси.
На другата сутрин никой не се учуди, като узна за смъртта на девойката. Всички се мъчеха само да скрият вестта от графинята, за да не я разтревожат.
Женевиев сама се погрижи за тялото на покойницата. Погребението премина съвсем тихо и скромно. Присъстваха само господарите и слугите от замъка дьо Горд. Никой от прислугата не обичаше Рене и дори не си даде труда да се престори на тъжен.
Само Жана не знаеше нищо и все питаше за здравето на болната си сестра.
XXVIII
Лазарин наистина замина за Париж още на другия ден след пожара. Съвестта не й даваше мира; напразно се мъчеше да се успокоява с аргумента, че пожарът е станал случайно, че просто клечката се е оказала не загаснала. Веднага пред нея заставаше въпросът: защо не бе извикала на Марсел да бяга? Защо не беше го събудила? Всъщност беше извършила убийство и нищо не можеше да я оправдае. Заминаването й беше бягство, тя се надяваше, че далеч от трагичното място по-бързо ще успее да изличи от съзнанието си ужасната картина на пожара.
Още с пристигането си прати бележка до Хектор; на другия ден той вече бе при нея в два след обед. Някогашният художник попита за причината на толкова бързото й завръщане и сърцето му таеше надежда, в която не смееше да повярва.