— Нямах сили да остана толкова далеч от вас, драги Хектор — усмихната отвърна Лазарин. — Затова се завърнах при първа възможност.
— Не чухте ли там нещо за своя преследвач? — тревожно попита малко по-късно принцът.
— Нито веднъж, нито дума за него! — отвърна маркизата. — Възможно е да е останал в Орлеан и да е подготвял някакви свои кроежи, но в близкото село едва ли се е появявал.
Разговорът премина към по-сериозни неща; двамата решиха да дадат обява за годежа си и Хектор настоя час по-скоро да се оженят.
— Немислимо! — възрази Лазарин. — За сватбата трябва да се направят куп приготовления, ще хвръкнат много пари!
— Моля ви, вземете от моите, колкото пожелаете — й рече Хектор, — щастие ще бъде за мен да ви доставя възможния за Париж разкош!
— На драго сърце — засмяна отвърна Лазарин.
След малко обясни на Хектор, че още се чувствува уморена от пътуването, и го помоли да я остави сама, за да си почине. Младежът си издействува разрешение да я навестява всеки следобед и радостен си тръгна.
На другия ден Лазарин получи писмото на граф дьо Горд, с което той й съобщаваше за внезапната смърт на Рене и освен това, че Жана е по-добре и се надяват постепенно здравето й да се възстанови. Лазарин остана като гръмната от тази изненадваща смърт и потъна в мисли за човешката суета, толкова жалка пред лицето на съдбата. Пророни няколко сълзи, облече траур по сестра си — и напълно я забрави.
Изминаха около две седмици. Всеки ден принцът пращаше на Лазарин най-разкошния букет, който можеше да се поръча в цветарските магазини. Вестниците оживено коментираха предстоящата сватба на тези двама представители на висшето общество и на най-богатите хора в Париж.
Този ден Хектор бе у Лазарин, когато часовникът удари четири. Вратата на гостната се отвори и се показа лакеят, без да са го викали. Лазарин понечи да му направи бележка, но в това време лакеят произнесе:
— Господин Марсел Ложие!
Лазарин неволно скочи изумена; Хектор, който не разбираше нищо, си рече: „Дързостта на този хусар надминава всичко! Но защо Лазарин се уплаши толкова, нали съм до нея?!“
Марсел влезе съвсем спокоен и се поклони иронично:
— Виждам, че призракът на покойния ви познат доста ви стресна, госпожо маркизо. Искам да ви успокоя, че въпреки всичко умрелият се чувствува доста добре, макар и не по ваша вина…
Хектор се надигна на стола, засука мустак и внушително произнесе:
— Ще ми обясните ли, господине, с какво право…
Марсел го прекъсна:
— Тъкмо това ми е намерението — да ви обясня каква е истината за мен и за тази дама. Уверявам ви, няма да съжалявате за изгубеното време. Между мен и маркизата има неприключени сметки и сега ще ги завършим във ваше присъствие. Тъкмо затова съм дошъл и съм избрал времето, когато бях сигурен, че ще ви заваря тук.
Лазарин с усилие си възвърна самообладанието и рече на принца:
— Хектор, знаете, че този човек е мой враг, и знаете, че иска да ме погуби. Ако ме обичате, накарайте го да млъкне!
Доскорошният художник понечи да се намеси, но Марсел го възпря с жест.
— Този път всичките ви действия няма да дадат резултат. Ще замлъкна, само ако слугите ме изхвърлят оттук, но предупреждавам: ако постъпите така, утре всички вестници ще публикуват моя разказ.
Маркизата извика:
— Ако сте джентълмен, млъкнете, не казвайте нищо!
— Не бих се намесил в намеренията ви, маркизо, да се омъжите за принц дьо Кастел Виван, ако съвестта ми на честен човек не ме принуждаваше да разкрия пред този мил младеж, че се кани да се ожени за жена, която няма нищо против да опече познатите си.
Хектор скочи блед и възмутен:
— Мъж, който като вас оскърбява беззащитна жена, е подлец! След петнайсет дни маркиза дьо ла Тур дю Роа ще стане принцеса дьо Кастел Виван; нейното добро име е въпрос на моя чест! Вие ще ми платите за всички клевети!
— На драго сърце ще се бия с вас, докато единият от нас загине; уверявам ви обаче, че когато ме изслушате, ще се откажете от мисълта за дуел… но ако и след това желаете да се бием — аз съм на вашите услуги. Заявявам, че маркизата искаше смъртта ми и подпали къщата, в която бях отседнал…
И Марсел разказа всичко случило се след заминаването му от Париж за ла Тур дю Роа.
— През втората нощ не очаквах маркизата — тя самата ми каза, че ще нощува в замъка дьо Горд. Понеже нервите ми бяха доста опънати, не ме хващаше сън и затова грабнах пушката, която висеше в кухнята, и се запътих из гората, за да застрелям поне някоя от досадните ми кукумявки. По някое време тръгнах да се връщам и поразен видях силна светлина през прозорците на долния етаж. В същия миг забелязах и маркизата да върви по пътеката към своя замък; след миг тя се затича напред. Явно бе сметнала, че се е отървала завинаги от омразния си поклонник.