Нямаше как да угася пожара; отидох да пренощувам в селската страноприемница и на другия ден заминах за Париж, без да известя маркизата. Исках да разбера причината, поради която бе избрала този жесток начин за разправа с мен. И скоро от вестниците узнах, че двамата сте сгодени, че предстои в най-скоро време да се венчаете. Сега вече ми беше ясно всичко: и необяснимият дуел, и силното желание на маркизата да се отърве от мен… Какво ще кажете, Лазарин, нима отново ви клеветя?
— Не съм искала къщата да пламне! Пожарът бе случаен! Вие ме преследвахте безпощадно и сега нямате право да ме обвинявате. Вие ме докарахте до отчаяние и затова не се опитах да ви спася. Вярвайте, Хектор, този човек непрестанно ме заплашваше и не виждах как мога най-сетне да се отърва от него. В името на нашата любов, Хектор — не съм искала да убивам своя мъчител!
— Вие говорите за любов! — недоумяващо вдигна рамене Марсел. — Във вашето сърце има място само за любовта към парите, към тяхната сила и мощ. Безсмислено е повече да говорим и ако съвестта и на двама ви спи, живейте спокойно. Сбогом, госпожо. Принце, ще си тръгнете ли с мен, или ще останете тук?
Хектор се колебаеше. Тази толкова желана женитба с маркизата го привличаше силно; обаче не бе за пренебрегване и мисълта, че би се свързал с жена, която лесно би посегнала на живота му.
Когато годеникът открие недостатъци в любимата, се запитва: дали ще е добре, ако се оженя? И в деветдесет на сто от случаите разваля сватбата.
Хектор също взе такова решение, макар че сърцето му мъчително се свиваше. Той се обърна към Марсел:
— По дяволите! Вие сте се спасили, но аз никак не бих желал да си правят опити с мен, които могат да завършат със смъртта ми. Достатъчен ми беше и дуелът. Остава само да поднеса почитанията си и да си тръгна.
Хектор отправи дълбок поклон на маркизата и двамата с Марсел излязоха.
Лазарин остана като вцепенена. Първото й смайване се смени от бурен гняв, който обаче скоро премина.
— Колко жестоко ме осъдиха и двамата — си рече тя, — а уж бяха влюбени в мен! Интересували са се само от своите желания… Много им здраве! Млада съм, хубава съм — с красота като моята, с богатството, което притежавам — поклонници, колкото искаш! Слава Богу, че поне никой не пострада в тази история, в която палачите бяха и жертви…
На другия ден узна, че Хектор е заминал за Монако.
XXIX
Зимата си отиде. Жана оздравяваше бавно, но все пак силите й забележимо се възстановяваха.
Часовникът в замъка дьо Горд удари два. Меко пролетно слънце огряваше зелената трева на моравата пред сградата, пъпките на дърветата всеки миг щяха да се разпукнат и да се покажат свежите връхчета на младите листенца.
Жана седеше в гостната на партера, прозорците към градината бяха разтворени. Вазите бяха пълни с първите пролетни цветя.
Въпреки свежата и радостна природа лицето на Жана бе тъжно: само преди седмица й бяха съобщили за смъртта на Рене и сега тя горчиво оплакваше сестра си, която смяташе за най-преданото същество на света.
Доктор Максим се бе завърнал вече в Рансей, тъй като според него в замъка не се нуждаеха повече от услугите му. Напразно графът го увещава да вземе поне някаква сума за лечението на Жана; докторът категорично отговори:
— Достатъчно възнаграждение ми е радостта, господин графе, че успяхме да спасим госпожа Жана! Доволен съм, че се ползвам от вашето уважение и благодарност, която тъй горещо ми изразявате. За мен това е голяма отплата!
Женевиев също отказа да вземе пари, тя само рече:
— Вие толкова много сторихте за мен и за клетите ми деца, господин графе! Имам само едно желание, което се надявам да не отхвърлите: да остана до края на живота си до моята мила господарка.
— Вие сте член на семейството ни, Женевиев — отвърна графът. — Ще дам образование на двете ви момчета и се надявам, че никога няма да се разделим!
Ведрата, слънчева пролет озаряваше с мир и спокойствие изстрадалите души в дома на дьо Горд…