— Ще видим… Искам да зная обичате ли дъщерите си, приятелю?
Някогашният банкер трепна.
— Обичам ги, разбира се — отвърна той бавно, — при това още повече, откак се чувствам толкова дълбоко виновен заради неочакваното им обедняване. Никога няма да си го простя, пък и те няма да ми го простят, особено двете по-големи. Ясно ми е.
— Добре тогава — продължи дьо Кастел Виван, сигурен, че бързо ще срази противника си, — защо тогава, като ви се предоставя случай поне отчасти да поправите причиненото от вас зло, вие се отказвате?
— Не ви разбирам… Какъв случай?
— Да омъжите Лазарин… тя да сключи толкова бляскав брак, за какъвто трудно бихте мечтали дори на върха на някогашната си слава… Разбирате ли сега?
— Още по-малко от преди.
— Ще се изкажа съвсем ясно. Маркиз дьо ла Тур е влюбен в голямата ви дъщеря.
— Не може да бъде! Той дори не я познава.
— Напротив, чудесно я познава, срещал я е неведнъж по време на разходките си.
— Маркизът ли ви каза, че е влюбен в Лазарин?
— Не ми е споменал нито дума, но не беше необходимо: аз ли няма да разбера за какво се отнася! Дьо ла Тур буквално си е изгубил ума по Лазарин, което личи от всичките му действия. До вчера я проследявал тайно, а днес, когато узна, че сме близки приятели с вас, едва не ми се хвърли на врата. „Нали ще ме представите на господин Льору — извика той — и то веднага! Идете днес, мили принце, и уредете така нещата, че още утре да мога да го посетя!“ Едва ме остави да закуся и все ми натякваше, че съм много бавен. Каретата ме чакаше пред входа, но аз още малко се повъртях из стаята си и искрено се забавлявах, като наблюдавах нетърпението на маркиза. Не сте ли съгласен с мен, че желанието да ви бъде представен ясно издава намерението му да се ожени? Можете ли да ме оборите?… Е, да, мълчите; значи съм прав.
— Но, драги ми принце — възрази Жул Льору, — дори и да не грешите, Лазарин е само на осемнайсет години, докато маркизът…
— Е на шейсет и пет, зная — довърши дьо Кастел Виван, — но за договарящите се страни тези подробности са без значение. Към разликата от четирийсет и седем години маркиз дьо ла Тур дю Роа присъединява триста хиляди годишен доход, старинен род и титла, един от най-хубавите замъци във Франция и здравето си на трийсетгодишен мъж… Както виждате, тази възможност има доста хубави страни.
— Но трябва да поговорим с Лазарин — изрече тихо доскорошният банкер.
— Вярвайте, красивата ездачка в тези минути по-добре от двама ни знае какво може да очаква от аристократичния си съсед… Единственият въпрос, който веднага трябва да решим, е: убедих ли ви, желаете ли да се срещнете с маркиза?
— Какво да се прави! — изрече Жул Льору след кратко мълчание. — Ще го приема… и постъпете така, както сметнете за добре.
VIII
Двамата приятели здраво си стиснаха ръцете и Жул Льору тръгна да изпрати принц Кастел Виван до входа, когато Лазарин, останала явно някъде наблизо по време на разговора, влезе в гостната.
— Нима вече си тръгвате, мили принце? Истинско предателство от ваша страна. Толкова време не съм ви виждала — а бързате да си вървите. Останете заради мен, останете поне още четвърт час!
— Не мога, скъпа приятелко — отвърна Годефроа, — но утре…
— Нали ще дойдете и утре? Обещавате ли?
— Да, и не сам… Вашият татко ми позволи да му представя маркиз Робер дьо ла Тур дю Роа, чийто довереник съм, предавайки молбата му да бъде представен.
Принцът се наведе и целуна ръката на Лазарин. Тримата излязоха пред входа. Принцът запали пура, качи се в каретата на маркиза и още веднъж махна за довиждане.
— Какви коне, каква карета! — тъжно пророни Жул Льору.
— Има и по-хубави неща! — заяви Лазарин.
— Какво например?
— Парите, които осигуряват такъв разкош!
— Права си. Парите са над всичко! Парите са силни! На осемнайсет години си и си много хубава. Дано да станеш богата…
На четири километра от Вертфейл принцът забеляза двамина конници, поели насреща му, на разстояние един от друг. „Виж ти! — избъбри принцът, — май Робер със слугата си е излязъл да ме посрещне. Значи е хлътнал здравата!“
Принцът не беше се излъгал. Само за няколко минути маркизът премина отделящото ги разстояние, скочи от коня до каретата и тревожно попита, като влезе в нея:
— Какво стана, драги ми принце?
— Засега, скъпи маркизе, всичко върви добре — моят приятел Жул Льору се съгласи да направи изключение за вас. Вратата на Вертфейл, която едва се отвори пред мен, пред вас ще се разтвори широко!
— Но кога?
— Можем дори и сега да отидем, но ще е твърде неудобно… Очакват ни утре в четири.