— Опазил ме Бог да ви огорча… Но има една пречка — промълви домакинът. — Двете ми дъщери са прекрасни ездачки, а мен не ме бива в това отношение, Жана също почти не владее ездата. Ще ни трябва кола, притеснени сме също и с конете за езда…
— Какви дреболии! — извика дьо ла Тур. — Ще ви взема карета, а за двете ви дъщери ще изпратя коне, за чиито качества гарантирам.
— О! — възкликна разпалено Лазарин. — Пратете ми дори най-буйния си и непокорен кон, маркизе, наемам се да го укротя. Имам желязна воля и желязна ръка. Моята мила Нора толкова се противеше на всякакви ограничения, но само за месец стана кротка като агънце.
— Къде е вашата Нора, госпожице?
— Продадоха я преди половин година… Горката Нора! Колко ми беше мъчно, когато я отведоха! За нищо не съжалявам толкова, колкото за любимата си Нора.
Настъпи кратко мълчание. Прекъсна го принцът:
— Тъй като моят приятел отстрани пречката с твърде практичното си предложение, да се надяваме, че въпросът е уреден.
— Поканата е твърде любезна и много привлекателна, за да я отхвърлим — отвърна Льору. — Приемам я, господин маркизе, от името на дъщерите си и от свое име.
Робер дьо ла Тур дю Роа стисна трогнат ръцете на ексбанкера. Уговориха се за следващия вторник. Жул Льору не възрази и маркизът, получил желаното съгласие, прати за каретата с намерението да си тръгнат с принца.
На девет километра от къщата на Жул Льору пътят се раздвояваше: едното разклонение водеше към замъка на маркиза, а другото към Орлеан. Дьо ла Тур насочи конете към Орлеан.
— Не объркахте ли пътя, маркизе? — попита учуден принцът.
— Ни най-малко… Отиваме в Орлеан, трябва да изпратя бърза телеграма.
За по-малко от час бързите коне стигнаха в Орлеан и спряха пред телеграфа, който бе затворен поради късния нощен час. Маркизът нареди да намерят телеграфиста, щедро го възнагради заради прекъснатия сън и му връчи бърза телеграма с настояването веднага да я изпрати. С тази телеграма възлагаше на своя представител в Париж да узнае кой е купил ездитния кон на име Нора при разпродажбата, организирана преди половин година от банкера Жул Льору, да купи коня независимо от цената и да го изпрати веднага в замъка с извънреден влак под наблюдението на опитен коняр.
„Това е истинско кралско внимание — помисли си принцът, — но ако имах неговия годишен доход, щях да постъпя по същия начин… което съм доказвал някога, през безумното време на младините си.“ И дълбоко въздъхна.
XI
Във вторник, малко преди осем сутринта, фанфари известиха на обитателите на Вертфейл за приближаването на маркиза.
Лазарин се изправи на прозореца, за да наблюдава приближаването на ловния кортеж.
Маркизът, облечен по английската мода, яздеше чистокръвен едър кон начело на шествието. До него се движеше принцът.
Зад двамата аристократи двама слуги на коне надуваха фанфари, зад тях яздеха две малки момчета, които водеха два коня за госпожиците. Шествието приключваше с каретата, запретната с четири коня, карана от кочияш; отзад бе стъпил лакей с празнична ливрея.
— Това е истинският разкош! — помисли си младата девойка. — О, пари, колко велика е вашата сила!
Лазарин тръгна надолу по стълбището. Льору и Жана бяха застанали пред входа. Маркизът и принц Кастел Виван вече се бяха спешили.
— Разрешете ми, госпожице, да ви представя коня, който съм приготвил за вас — промълви дьо ла Тур дю Роа, като притисна устни към малката ръка в тъмна ръкавица.
— Разрешавам, разбира се — отвърна Лазарин усмихната, драго ще ми бъде да го видя.
Рене също бе слязла вече; и четиримата Льору впериха недоумяващ поглед в доведения от момчето кон.
— Но имам чувството, че виждам пред себе си Нора — нерешително произнесе Лазарин; — подобна прилика…
— Е невъзможна — продължи мисълта й дьо ла Тур, — затова вие не грешите, госпожице…
Лазарин едва потисна вика си, втурна се, зацелува кобилата по изящната муцуна; благородното животно тихо изцвили.
— Тя ме позна! — извика девойката. — Маркизе, никога дори не съм сънувала радостта, която сега изпитвам!
— Щастлив съм, че ви зарадвах! — тихо произнесе маркизът, силно развълнуван.
— Колко сте добър и мил, господин маркизе! — пламенно изрече Лазарин и стисна двете ръце на своя благодетел. Маркизът изпита толкова силен потрес от нейната благодарност, че лицето му за миг пребледня, сетне кръвта нахлу в главата му. „Тази буйна страст ще вземе да му скрои някой лош номер — си рече принцът. — Току-виж удар тръшне маркиза точно в навечерието на сватбата! На нашата възраст човек трябва да се владее по-добре.“