— От отказ.
Принцът вдигна още по-енергично рамене и впери поглед в маркиза.
— Честна дума, скъпи маркизе, тази любов ще ви побърка! Може ли такова нещо: да се унижавате, като говорите по този начин! Безспорно Лазарин е чаровна и с право я обожавате. Но защо не забелязвате своите качества, защо ги пренебрегвате? Вие сте маркиз! Вие сте милионер и въпреки възрастта си оказвате нечувана чест на това семейство, което не би могло дори да мечтае за такова нещо! Не разбирате ли? Но стига приказки…
— Какво излиза — промълви Робер, — няма ли от какво да се страхувам според вас?
— Не! Хиляди пъти не!
— Вие ме ободрихте. Да вървим при баща й.
Принцът отново хвана маркиза под ръка и го поведе към терасата, този път без никаква съпротива. Жул Льору, който продължаваше да се разхожда по терасата, ги видя да се приближават и разбрал, че настъпва решаващата минута, се спря и хвърли пурата.
XIII
Маркизът също спря, смутен. Възцари се мълчание. „Дяволите го взели този влюбен! — си рече принц Годефроа. — Ако не се намеся, тази история никога няма да свърши.“
И като се обърна на висок глас към Жул Льору, изрече:
— Скъпи мой, стари приятелю! Маркиз дьо ла Тур дю Роа, нашият домакин и общ приятел, желае да ви направи едно предложение, което има толкова сериозно значение за него, че го виждате развълнуван…
— Какво трябва да сторя, за да ободря маркиза?
— По-смело! — прошепна Годефроа на ухото на приятеля си. Нямаше място за отстъпление. Маркизът разбра това и като вдигна поглед към бащата на Лазарин, промълви:
— Благодаря ви хиляди пъти, господин Льору, за добрината да ме ободрите… Но за съжаление молбата ми не зависи само от вас. И все пак много зависи от вас, затова се обръщам с думите: аз обичам с цялата си душа госпожица Лазарин и ви моля за честта да ми дадете ръката й.
Жул Льору артистично изигра ролята си на изненадан баща.
— Нима обичате Лазарин, маркизе! — извика той.
— Да, обичам я до полуда!
— Кой би могъл да допусне… Искам да ви кажа, че е много трудно веднага да се отговори на толкова изненадващо предложение. Въпреки всичко трябва да изразя гордостта си, маркизе, че ни ощастливявате с предложението, което прави чест както на мен, така и на моята дъщеря.
— Приемате ли го? — побърза да попита маркизът.
— От моя страна вие няма да срещнете съпротива. Виждам във вас идеалния зет, убеден съм, че с вас Лазарин ще бъде щастлива. Но положението ми по отношение на моите дъщери е твърде особено и много деликатно… Дали поради нещастие, или поради неумение, но аз разорих децата си. Те са лишени от богатството, на което имаха правото да разчитат, и им остава само едно: свободата по своя воля да изберат бъдещия си съпруг.
— Но — подхвана маркизът пряко сили — имате ли представа дали госпожица Лазарин е дала някому обещание?
— Няма нищо подобно.
— Сигурен ли сте, че сърцето й е свободно?
— Напълно съм сигурен. То бе свободно, когато напуснахме Париж, а оттогава, откак се заселихме във Вертфейл, не е срещала никого.
— Смятате ли, че щом сърцето й е свободно — продължи все по-развълнуван маркизът, — тя би могла да допусне мисълта да стане моя съпруга?
— Струва ми се, че имате право да се надявате.
— Дай Боже да не грешите. Нямам сили обаче да понасям тази неизвестност. Влезте в положението ми! Поговорете с госпожица Лазарин и моля ви, върнете се час по-скоро да ме успокоите.
— На вашите услуги, господин маркизе — изрече усмихнат Льору, — но позволете да ви дам един съвет: поговорете сам с Лазарин.
Маркиз дьо ла Тур дю Роа трепна.
— Аз ли! Аз самият да говоря с нея! Как си представяте това? Никога няма да събера смелост.
— Но точно така трябва да постъпите, драги ми Робер — намеси се и принцът, като за кой ли път недоумяващо вдигна рамене, — ако искате да си помогнете. Вие най-добре ще успеете да я убедите.
— Добре… Може би… Но по-късно тази вечер… или утре.
— О, не. Отлагането е само губене на време. Отивате и още сега се обяснявате с Лазарин.
Принцът хвана маркиза под ръка и го повлече към замъка, също както преди петнайсет минути го бе тътрил към терасата. Маркизът безмълвно се подчини.
XIV
Младата девойка през това време бе продължила да стои на балкона, като се бе опряла на перилата и бе потънала в мечти. Шумът на отваряната врата не привлече вниманието й, тя остана в същата поза, само свали шапката си и червеникавите й къдрици се разпиляха по целия й гръб. „Дявол го взел! Разбирам безумието на Робер… Хубостта на тази червенокоса магьосница може да побърка и по-яка глава от неговата“ — си рече принц Кастел Виван. Сетне той блъсна маркиза в стаята, тихичко затвори вратата отвън и на пръсти се спусна долу, за да не пречи на решаващия разговор.