С каква магична власт това дете извърши подобно чудо? Граф дьо Горд не се залови да дири обяснение. Сега само се остави на гальовните води на това неочаквано кръщение.
Рене, която винаги бе нащрек, забеляза странното просветляване на лицето му, ведрото му настроение и я обзе чувството за необяснима тревога, за близка опасност. При недоумяващите въпроси на Рене какво става с него графът бързо се овладя и стана предишният светски човек, който с усмивка й даваше неопределени успокоителни отговори.
— Сега, когато запознанствата приключиха — каза Рене, — дайте ми ръката си, графе, и да разгледаме заедно великолепния парк на зет ми и сестра ми.
— Мила моя — обърна се Жул Льору към Жана; двамата вървяха доста далеч от Рене и Раул, — как ти се вижда нашият нов приятел, граф дьо Горд?
— Много е хубав и изглежда приятен — отвърна малката. — Жалко, че е толкова мълчалив — не ми каза нито дума…
— Бързо ще свикне с теб — продължи ексбанкерът, — защото, ако не греша, ще го виждаме често във Вертфейл. Той е истински джентълмен и дълбоко го уважавам… нали притежава при това около девет милиона…
XLII
Към десет вечерта Раул стана да си върви.
Жул Льору, Рене и Жана щяха да пренощуват в замъка дьо ла Тур дю Роа и да се върнат у дома си на другия ден след обеда. Цялата компания изпрати младия мъж до каретата му.
— Драги графе — каза някогашният банкер доста свойски на графа, — не забравяйте, че обещахте да ни навестите.
— Бъдете сигурен, че няма да забравя — отвърна Раул.
— Скоро ще ви видим, надявам се?
— До края на седмицата вероятно ще ви посетя.
— Чудесно! Днес е четвъртък… Бихте ли приели в събота да вечеряте с нас? Вечерята ни ще бъде доста скромна, каквото Бог дал.
Поканата бе направена малко по съкратената процедура, но Раул остана много доволен и я прие ентусиазирано. Сетне се качи в каретата си и пое към своя замък.
Вечерта беше мека и топла. Над хоризонта изплуваше луната и осветяваше околността с мекото си сияние. Дьо Горд отпусна поводите и потъна в размишления. Мислено се върна към спомените си и е учудване си рече, че едва сега вижда пред себе си жената, която истински го привлича. Един след друг пред очите му паднаха идолите, пред които се бе прекланял. Жулиет дьо Брен сякаш се отдалечи и образът й се стопи в мъглявата далечина. Тя бе предизвикала силна страст у него, но далеч не му бе дала идеалната и извисена любов. Рене също не устоя. Раул бе видял в нея само прилика с другата…
Пред очите му се изправи Жана, млада, непосредствена, с милата си усмивка, „Ето коя трябва да обичам! — си каза дьо Горд. — И аз я обичам!“
Колко беше благодарен сега на съдбата, че не беше изрекъл никакви думи, които да го обвържат! Но Рене беше сигурна, че я обича. Как да я отстрани от пътя си, без да засегне самолюбието й? Графът не намираше отговор на този въпрос. „Да става, каквото ще! — си рече Раул. — Всичко на този свят се урежда. Прекалено самонадеяно ще е да си мисля, че Рене ще остане безутешна след като ме загуби.“
На другия ден Раул реши, че е много далеч до съботата — как ще изтърпи цели двайсет и четири часа, преди отново да види Жана — и заповяда да му оседлаят коня. Появата му във Вертфейл зарадва Рене, която се бе разтревожила много предишния ден. Уви! Сега се убеди, че Раул е още по-хладен и разсеян с нея. Появата на Жул Льору бе спасителна за графа, който се бе притеснил доста през няколкото минути насаме с Рене.
— Драго ми е да ви видя, мили графе — възкликна Льору, — стига само пристигането ви да не означава, че отменяте утрешната вечеря с нас!
— Не съм казал такова нещо — отвърна Раул, — наминах просто да се видим…
Завъртя се лек, безсъдържателен разговор, както се случва с хора, които слабо се познават. По някое време графът сметна, че може вече да попита къде е Жана.
— Жана ли? — рече Жул Льору. — Естествено тя не си е в къщи. Никога не можете да я заварите тук!
Като забеляза учудването на графа, Льору обясни, че малката му дъщеря си прекарва времето в грижи за бедните и болните.
„Глас народен, глас Божи!“ — си рече Раул и тъй като нямаше вече причина да се бави в дома на някогашния банкер, се сбогува и си тръгна за още по-голяма тревога на Рене.
Докато минаваше през селото, зърна отдалеч фигурката на девойчето — то излизаше от някаква къщурка и се запътваше нанякъде. Сърцето на графа трепна от радост.
— Здравейте, госпожице Жана — извика той още отдалеч. Жана се обърна без ни най-малко учудване.