— Здравейте, господин Раул. При татко ли сте били?
— Да, и много съжалих, че не ви заварих в къщи. Татко ви и каза, че се грижите за болните и бедните; прииска ми се и аз а обеднея, за да си спечеля правото да ви виждам…
— Достатъчно е да сте добър, а вие според мен сте такъв — засмяна отговори Жана — и ще помагаме заедно. Сега съм тръгнала към една къща, където бащата, дървар, си е наранил крака. Там може би ще заваря доктор Максим Жиро, който живее в Рансей. Вие имате ли доктор, господин графе?
— Не, госпожице Жана.
— Препоръчвам ви доктор Жиро, той много помогна на татко да оздравее!
— Ще приема всеки препоръчан от вас със затворени очи. Само трябва да ви предупредя, че никога не се разболявам — засмян отвърна Раул. — С пациент като мен докторът ще си изгуби квалификацията.
— Чудесно тогава… Но можете да го препоръчате на вашите приятели… Ето че пристигнахме до къщата, която ми трябваше.
— Може ли и аз да вляза? — попита графът.
— Защо не, разбира се.
Раул върза коня си за близкото дърво и настигна Жана пред прага на къщата. Стаята бе с твърде оскъдна подредба; до леглото на болния бе застанал някакъв мургав млад мъж, заобиколен от жената и децата на ранения. Жана рече:
— Ето го и нашия добър доктор, за когото ви говорих. Господин Раул, позволете да ви представя моя приятел доктор Жиро. Господин Максим — граф дьо Горд.
Мъжете си кимнаха доста приветливо, но при вида на младия благородник, към когото Жана проявяваше най-дружеско разположение, Максим внезапно усети мъчителна досада. Веднага реши, че не бива да влиза в противоборство за сърцето на девойката и само унило наведе глава.
Бе решен да пожертвува чувствата си и отсега усети горчилката на бъдещето.
XLIII
След около минута граф дьо Горд каза няколко успокоителни думи на болния и си тръгна, като повика със себе си едното от децата.
Детето се върна бързо и се приближи до баща си, като му подаде някаква сгъната хартийка. Раненият внимателно я разгъна и възкликна:
— Петстотин франка! Да благослови Господ милостивата душа, която ни се притече на помощ! Сега съм спокоен за семейството си, докато оздравея! Ох, госпожице Жана, вие доведохте тук този благороден човек, на вас дължим оцеляването на нашето семейство!
„За пръв път през живота си — помисли Максим — завиждам на богатите, защото едва сега разбирам, че могат да даряват щастие…“
На другия ден граф Раул отново пристигна по същото време следобед във Вертфейл. Жана го пресрещна във вестибюла и му стисна дружески ръката.
— Благодаря ви за вчерашната постъпка, господин Раул! Колко сте добър!
След тези думи тя изчезна като вихър.
Раул влезе в гостната с грейнало лице. Рене отново си зададе въпроса, който от няколко дни не й даваше мира: „Но какво става с него? Защо е толкова развълнуван? Какво го е зарадвало — нима нашата среща?“
Скоро обаче напълно се убеди, че не тя бе причината за доволния вид на Раул. Само след няколко минути в нейна компания лицето му доби вечния си навъсен и угрижен вид, остана си такова до края на вечерта. Седнал между двете сестри, Раул мислеше неспокоен как да излезе от затруднителното си положение.
Колкото и малко състрадание да заслужаваше втората дъщеря на предишния банкер, все пак би трябвало да я съжалим. Постройката, която бе градила толкова усърдно, се рушеше пред очите й. Имаше чувството, че причината е жена. Но коя можеше да бъде тя? Озлоблението на Рене растеше все повече.
Така, сред чести срещи във Вертфейл, впрочем твърде кратки, защото графът предимно се навърташе из околните села с надежда да срещне Жана и наистина я виждаше почти всеки ден, като я следваше при нейните посещения за по някой час, изминаха още няколко седмици. Между Жана и Раул се установиха съвсем приятелски, непосредствени отношения, срещите им носеха радост.
Граф дьо Горд реши най-сетне да сложи край на неяснотата между него и семейство Льору; затова една сутрин се запъти към замъка дьо ла Тур дю Роа.
Когато влезе в двора на замъка, завари маркиза да се любува на новите впрегатни коне, купени за каретата на Лазарин.
— Нали ще обядвате с нас, графе? — възкликна Робер.
— На драго сърце, стига да нямате нищо против — засмян отвърна графът. Той остана известно време да се порадва на двойката врани коне, каза, че са великолепни, и влезе заедно с маркиза в замъка. Лазарин вече ги очакваше и тримата седнаха на трапезата.
След обеда графът се обърна развълнуван към Робер:
— Приятелю — промълви той, — целта на посещението ми е твърде сериозна. Трябва да ви съобщя нещо и ще ви помоля да ми окажете една услуга. Най-голямата услуга, която бихте могли да ми окажете…