С пристигането си в Орлеан веднага се запъти към замъка. Там вратарят му каза, че госпожа маркизата живее от доста време в извънградското си имение. Марсел пусна монета в ръката на вратаря и го помоли да му покаже редките колекции от творби на изкуството, с които този замък се бе прочул чак до Париж. Единствената му цел беше отново да види портрета на маркизата… След като му се нарадва от сърце, младежът си тръгна и нае кола до селото ла Тур дю Роа.
Половин час след настаняването му в страноприемницата на вратата на стаята почука прислужница и му извести, че вечерята го чака.
Марсел слезе и до малката масичка с чиста покривка видя достолепната фигура на собственика.
— Заповядайте, господине! Надявам се да останете доволен. Мога де ви обещая, че утре ще ви гостим още по-хубаво.
— Аз винаги съм доволен — отвърна Марсел.
— Но това е много лошо! Значи няма да забележите старанията ни…
Марсел се усмихна и седна на трапезата. Ястията се оказаха чудесни и Марсел призна, че наистина готварското умение на господин Ришар е над всякаква похвала. Като извади пура и предложи втората на гостилничаря, Марсел каза:
— Заповядайте при мен, приседнете поне за малко. Искам да узная повече за околностите на селото.
— Винаги на услугите ви! — възкликна добрият Ришар.
II
— Както вече ви казах, дошъл съм из тези краища да рисувам — подхвана Марсел. — Може би вие ще ме насочите към някои живописни места из околността?
— Хубости наоколо — колкото искате — отбеляза доволно Ришар. — Както сте забелязали на идване, селото ни е сред гори, които почват още от Орлеан. И стогодишни дървета се намират тъдява…
— А някои древни развалини?
— Какви развалини? — учуди се Ришар.
— Имам предвид някой изоставен замък, полуразрушен, потънал в буйна зеленина, обраснал с мъх…
Гостилничарят поклати глава.
— Няма такова нещо; ако е до замък — имаме си, но той си е здрав-здравеничък и едва ли скоро ще рухне, макар да е строен доста отдавна.
— Чувал съм, че е много красив.
— Бива си го, господине. Само замъкът на рода Горд може да се сравнява с него.
— Смятате ли, че ще позволят да го разгледам?
— По-рано — да! Никога не са отказвали на чужденци и на художници да го разглеждат. Но сега, от седем месеца, откак маркизата овдовя, е категорично забранено на стражата да пуска когото и да било. Маркизата живее съвсем усамотено.
— Възможно ли е?
— Да, господине. Госпожа маркизата приема само баща си, сестрите си и граф Раул дьо Горд — своя зет, и то рядко.
— Тя сигурно много скърби за смъртта на мъжа си?
— Вероятно е така. Макар да бе доста по-възрастен от жена си, господин маркизът беше най-добрият човек на света. Маркизата много го обичаше и сега горчиво скърби за него.
— Млада ли е тя?
— Няма дори двайсет години и е много хубава. Според мен е само с един недостатък — червенокоса е, но на мнозина този цвят се харесва. Вие как мислите като художник?
— Зависи на чия глава е косата… Венера на Тициан е червенокоса.
— Не познавам нито този господин, нито неговата дама — отбеляза съдържателят на гостилницата.
— Щом не приема, не може ли човек да я срещне някъде извън замъка? Например по време на разходка…
— Но тя не излиза извън оградата на замъка! Така й препоръчват лекарите — нали е бременна.
— Как? Нима маркизата е бременна?
— Именно, господине. От смъртта на маркиза изминаха седем месеца, детето ще се роди навреме. Ако Бог даде да е момче, името на маркиз дьо ла Тур дю Роа няма да угасне. Колко щеше да се радва маркизът, ако беше жив! Той все мечтаеше за син… Какво разочарование претърпя другият му наследник, граф дьо ла Тур дю Роа! Според завещанието на маркиза, ако не му се родят деца, далечните му роднини наследяваха по-голямата част от богатството. И ето че се разбра — маркизата е бременна. Новината бързо се разчу и понеже всички в околността я обичат, момичетата от нашето село й занесоха цветя, честитиха й.
Марсел се усети като замаян от тези изненадващи новини. Зави му се свят, надигна се неволно от стола.
— Ще си лягате ли вече, господине?
— Да, малко съм уморен, толкова път изминах днес.
III
Когато Марсел остана сам, в душата му се надигна истинска буря, толкова драматична, колкото и изненадваща бе нейната причина. Неясното съмнение, породило се у него при първите думи на гостилничаря за бременността на маркизата, прерасна в пълна увереност. Сега вече причината за постъпката на госпожа дьо ла Тур се разкри пред него в цялата си голота. Тази дама, преоблякла се като камериерка, не бе нито слабо същество, нито дори Месалина, а бе действала с хладна пресметливост, за да докопа огромното богатство на маркиза.