— Да се страхувате от мен! — възкликна Марсел. — О, вие не ме познавате добре, госпожо!
— Сега вече съдбата ме победи, ние се срещнахме. Вече няма да се боря против нея. Затова, мили приятелю, вземете един стол, седнете до мен и да поговорим разумно.
Марсел се подчини и се завърза най-приятелски разговор между двамата млади, озовали се в доста оригинално положение. Лазарин не знаеше дори името му; слугата го бе произнесъл само веднъж пред нея и то се бе изличило от паметта й. Освен това много й беше интересно как е разбрал, че камериерката Мариет всъщност е самата маркиза дьо ла Тур дю Роа.
Лазарин го заразпитва с трескаво любопитство и след малко си отдъхна, рече си: „Наистина имам късмет! Можело е да се натъкна на доста по-лош вариант“.
Марсел понечи да подхване възхвала на красотата й, да я увери в любовта си, но Лазарин го прекъсна още в началото.
— Късно е вече, приятелю. Трябва да се разделим. Макар да съм свободна жена, слугите слухтят и дебнат около мен.
— Разбирам и не настоявам… Тръгвам си вече. Но нали утре по същото време ще мога отново да ви срещна тук?
— Изгубили сте си ума, драги! — възкликна Лазарин. — Как си представяте, че ще се срещаме тук? Нима искате да ме компрометирате?… Зарязали сте си статива насред гората, прескачате през огради… Ще ме погубите!
— Но нека тогава да вляза през главния вход! — умолително промълви Марсел.
— Хубава работа! Маркизата е в дълбок траур, не приема никого — и изведнъж прави изключение за никому неизвестен художник, отседнал в страноприемницата „Белият кон“!
— Но вие ме лишавате от всякаква надежда — умърлушено пророни Марсел. — Защо тогава ми говорихте, че не можете да ме забравите?
— Чуйте ме сега — възпря го маркизата. — След три седмици ще бъда в Париж, където ще остана дълго време. Там ще имам своя къща и свободно ще мога да ви приемам, без да се компрометирам. Сега доволен ли сте? Къде обикновено отсядате в Париж?
— В Грандхотела.
— Щом баща ми наеме къща и пристигна в Париж, веднага ще ви пиша до Грандхотела и ще ви съобщя адреса си. Бележката няма да бъде подписана. А сега си вървете час по-скоро и не идвайте повече тук!
VIII
Марсел понечи да притисне на сбогуване маркизата към гърдите си, да откъсне целувка от устните й, но тя не беше вече някогашната камериерка Мариет. Тя само му позволи да й целуне ръката, след което се разделиха.
Увлечен от мисълта, че ще се среща свободно с Лазарин в Париж, Марсел извести на учудения Ришар, че си заминава още същата вечер.
Маркизата, останала сама в дървената къщичка, дълго седя замислена. Полека-лека лицето й се разведри, устните й трепнаха в усмивка. „Напразно се тревожа — си рече тя. — Какво от това, че срещнах този младеж отново! Твърде силно е влюбен в мен, за да ми навреди. А ми е толкова скучно! Марсел поне малко ще ме разнообразява, а когато пожелая, ще го отстраня без особени мъчнотии.“
След три дни Лазарин получи две писма: от Марсел Ложие и от баща си. Първото бе пълно със страстни излияния, а с второто баща й съобщаваше, че вече е наел хубава къща на улица „Мурильо“, до парка Монсо. По-нататък й пишеше:
„Поисках от теб три седмици за обзавеждането, но можеш да пристигнеш след осем дни. Къщата е готова почти и те очаква. Мисля, че ще останеш доволна от своя управител Жул Льору.
Довиждане, скъпа моя маркизо, целувам те нежно и съм много доволен, че мога да кажа: доскоро виждане.
След седмица телеграма извести на Лазарин, че може да тръгне за Париж. Тя отговори също с телеграма, че потегля на следващия ден.
Нека сега се върнем малко назад във времето, когато присъствахме на сватбата на графа и малката дъщеря на ексбанкера в скромната черквица на Вертфейл. Видяхме Рене усмихната, а Максим Жиро — плачещ в тъмния ъгъл на черквата. Безумната омраза и дълбоката нежност еднакво се криеха от погледите на хората.
Влюбеният Робер някога бе вдигнал неспирни празненства в замъка си, за да се похвали пред всички с младата си и красива жена. Граф дьо Горд напротив — мечтаеше само да заживее с милата си Жана сред тишина и спокойствие. Меденият месец отлетя незабелязано; Раул само си повтаряше: „Не, не може да бъде. Човек не може да бъде толкова щастлив! И времето толкова бързо да лети!… Дали не е сън?“
Но минаваха месеци, а щастието не напускаше старинния замък на рода дьо Горд.
IX
След първия месец Раул реши, че пълното им усамотяване не може повече да продължи.