— Не може да бъде! — извика учудена Жана. — Нима е отказал да стане наш домашен лекар, да се грижи за болните от тукашните села?
— Да, и причините, които изтъкна, са съвсем несериозни, според мен те са само претекст. Не мога да се досетя коя е истинската — може би обичайната омраза на буржоата към аристократите.
— Не! Не! — възкликна Жана. — Причината е друга, сигурна съм! Докторът е доброжелателен човек; може да е беден, но знанията и талантът му го правят равен на всекиго. Причината е друга и това, че не можем да се досетим каква е, не бива да го лишава от нашето уважение.
— Какво красноречие, мила! — отбеляза усмихнат графът. — Как защищавате тези, които имат щастието да ви бъдат приятели.
— По същия начин бих бранила и враговете си, когато са прави.
Разговорът премина на друга тема. След няколко дни я споходи неочаквана радост. След утринната разходка един от слугите я посрещна с думите:
— Госпожо графиньо, бихте ли приели една бедна жена, която ви чака? Тя е от Вертфейл и изглежда доста уморена; води и две момченца.
Читателят сигурно не е забравил бедната вдовица с двете деца, която се привдигна от тежка болест благодарение на Жана и на младия доктор Жиро.
— Женевиев! Мила моя Женевиев! — посрещна я зарадвана Жана. — Колко ми е драго да ви видя! Идвате толкова от далеч, сигурно децата са капнали от умора!
— Нищо ни няма, госпожо графиньо. Тръгнахме по съмване и на хлад лесно стигнахме дотук. Сега вече съм напълно здрава благодарение на вас и на добрия доктор. Нямам нужда от нищо, парите, които ми оставихте преди време, ще ми стигнат за още няколко месеца. Дойдох обаче да ви попитам: дали няма да се намери някоя работа за мен тук, в замъка? Много искам да съм близо до вас, да ви се отблагодаря с труда си. Толкова съм ви задължена, че не позволихте децата ми да останат пълни сираци! Моля ви, вземете ме при вас… ще съм доволна да върша най-черната работа, само да ви се отблагодаря.
Жана прегърна високата, слаба жена със строго и хубаво лице, сетне й каза:
— Добра ми Женевиев, никога вече няма да се разделим!
На другия ден вдовицата на дърваря бе определена за камериерка. Жана сама се залови да я обучава. Двете й момченца бяха изпратени в близката ферма на графа, за да изучат до тънкости селския труд.
XII
Три месеца след омъжването на Жана нейният баща замислено крачеше назад-напред в гостната на Вертфейл. Ексбанкерът разсъждаваше така: „Ако граф дьо Горд, когото обичам и уважавам, вместо Жана беше взел Рене за жена, животът ми щеше да се нареди далеч по-удобно. Няма какво да крия от себе си — Рене много ми досажда! Раздразнителна, нервна, завистлива, горделива, тя просто е непоносима. Лазарин не е ангел, но в сравнение с нея е самата доброта. Каква услуга щеше да ми направи графът, ако беше ме отървал от Рене! Колко жестоко скучая тук! И все пак ще замина, ще заявя решително на Рене, че заминавам за Париж, и толкова!“
Свикнал да не оставя днешната работа за утре, Жул Льору повика слугата и го попита не знае ли къде е дъщеря му.
— Госпожицата е в парка — отвърна слугата.
Рене често седеше в беседката; този път се беше замислила дълбоко и не чу стъпките на баща си. Красивото й лице бе доста отслабнало и изострените й черти бяха взели заплашителен израз.
След поздрава на баща си тя се обърна и промълви:
— А, ти ли си, татко! — сетне равнодушно се загледа в обувката си, чийто връх се подаваше изпод края на полата й.
— Ти знаеш — обърна се към нея ексбанкерът, — че по време на обеда ми донесоха две писма от Париж.
— Зная, че получи писма, но не ме интересува откъде са.
— След ликвидацията ми бяха останали няколко полици, които според мен никога нямаше да ми бъдат издължени; сега обаче се оказа, че търговската къща, която имаше да връща кредити, се е стабилизирала и е готова да ми ги изплати. Така че трябва да замина, за да получа петдесет хиляди франка.
— Каква дреболия! — избъбри Рене. Лицето й обаче внезапно се проясни: — Какво искаш да кажеш всъщност?
— Че ще се наложи веднага да замина за Париж.
— Кога?
— Утре.
— Бъди спокоен, няма да те забавя. Ще се приготвя още тази вечер и рано сутринта съм на твое разположение.
Някогашният банкер погледна учудено дъщеря си.
— Какво? Какво? — попита той като човек, който не е чул добре.
— Казвам, че лесно ще подредя роклите си в куфара… а от шапките ще взема само една. В Париж ще си купя други.
— Чуй, скъпа дъще — търпеливо поде Льору, — заминавам само за седмица в Париж, няма да се забавя.
— И аз идвам — една седмица весел живот никак не е малко.