Льору тропна с крак.
— Ами ако откажа да те взема със себе си?
— Ще те последвам, без да те питам. Тъкмо ще си помислиш, че си се отървал от мен — куку: ето ме!
Жул Льору се хвана за главата. Ако Рене наистина го последваше, край на веселите гуляи, на мъжките компании с волни дами… В такъв случай по-добре да си остане във Вертфейл! През това време Рене се вгледа внимателно в баща си и очите й блеснаха решително.
— Виж какво ще ти кажа — обърна се тя към него, — никак не ти се иска да ме мъкнеш със себе си в Париж и да търпиш там присъствието ми. Има обаче начин и двамата да останем доволни. Всъщност това пътуване не ме интересува кой знае колко.
— Какво предлагаш?
— Да ме закараш в замъка дьо Горд и да помолиш нашата мила Жана да остана при нея, докато те няма. Тогава вече те пускам да вървиш, където си щеш.
Жул Льору погледна учуден дъщеря си.
— Но ти ще притесниш сестра си. Друго беше с Лазарин: тя дори бе доволна от присъствието ти при нея, но Жана и Раул се обичат и ти няма какво да правиш при тях.
— Точно така! — извика ядосано Рене. — Сбърках, като предложих да се натрапя на сестра си. Ти ми отвори очите! Отказвам се от това намерение и заминавам утре с теб за Париж.
Ексбанкерът направи кисела физиономия и даде заден ход:
— Чакай, чакай! — възкликна той. — Не се изразих ясно. Влюбените наистина предпочитат да са сами, но замъкът дьо Горд е огромен и мисля, че с нищо няма да ги притесниш.
— Кога ще ме откараш при Жана?
— Още утре… Работите ми в Париж не търпят отлагане.
Рене се усмихна.
XIII
На следващия ден след обеда ексбанкерът замина за замъка дьо Горд с прекрасната карета, подарена му от Лазарин. Малка пътна кола в същото време откара багажа му за гарата в Орлеан.
Когато бащата и дъщерята пристигнаха в замъка, завариха Жана сама, тъй като графът бе заминал за Орлеан във връзка с някакво съдебно дело.
Жана им се зарадва и предложи да обядват заедно.
— Обядвахме вече — отвърна Жул Льору, — а когато седнете да вечеряте, вече ще съм по-близо до Париж, отколкото до Орлеан, скъпа моя.
— Заминаваш за Париж ли, татко? Пак ли, както преди моята сватба, имаш важна работа там? — попита Жана с лека ирония.
— Да…
— Пази се, гледай да не се върнеш отново болен! Но този път сигурно Рене ще те надзирава да не се преуморяваш, нали сестричке?
— Грешиш, мила Жана — отвърна Рене. — Татко категорично отказва да ме вземе със себе си. Казва, че съм щяла да го притесня…
— Но в такъв случай оставаш сама във Вертфейл! Това не бива да се случи! Ще живееш тук, с нас, и няма да те пусна, преди татко да се е върнал.
— А графът? Какво ще каже той? — попита неспокойно Льору.
— Нима допускате, че няма да одобри поканата ми? Значи не го познавате добре… Каквото искам аз, това иска и той. Бог е благословил нашия брак, понякога си мисля, че сме родени едни за друг.
При тези думи Рене извърна лице. След минута обаче се овладя и спокойно попита:
— Значи ме каниш да остана при теб, така ли излиза!
— Но разбира се, направо няма да те пусна още отсега. Утре само двете ще отскочим до Вертфейл, за да ти вземем нещата.
— О, бях си помислила, че татко ще ме вземе в Париж, и си приготвих куфара; затова е достатъчно да отиде до там някой от слугите и да го докара.
И Жана поведе сестра си да й изберат стая. Рене преценяваше едни стаи като твърде малки, други пък не одобряваше Жана. Накрая Рене си хареса три малки стаи, в които бе живяла дъщерята на стария собственик на замъка — преди повече от петдесет години. Едната имаше обща врата със стаята на Жана, а вътрешно стълбище водеше от друга към оранжерията. Прозорците и на трите стаи гледаха към парка.
Към четири Жул Льору потегли за Орлеан.
XIV
— О, окъпа сестро, вие сте тук! — възкликна Раул, когато целуна Рене при завръщането си. — Какви мила изненада — любезно продължи той, — ще ни погостувате ли?
— Рене ще остане, докато татко се върне от Париж — обясни Жана.
— Ще се радваме да виждаме всеки ден нашата мила Рене — все така учтиво отбеляза графът.
Всъщност Раул смяташе оставането на Рене в замъка за неудобно най-малко по две причини, но не пожела да противоречи на Жана. Преди всичко, както правилно бе предвидил ексбанкерът, дъщеря му щеше да нарушава приятната самота на влюбените; освен това не можеше да забрави, че Рене се бе надявала да стане графиня — но той не се чувствуваше виновен за това. И все пак присъствието на Рене щеше да възпира вниманието и нежностите към жена му, която горещо обичаше.
Когато остана сама, Рене се заключи, отвори прозореца, сетне излезе на балкона и се подпря на перилата, както някога Лазарин. Пред нея се ширеше безмълвен паркът, облян в сребристите лунни лъчи. Вече нямаше защо да се преструва, маската падна от пламналото й в злоба лице: