— Всичко това трябваше да бъде мое! — изрече тя на себе си. — Този кралски замък, грамадният парк… Без мен Раул дьо Горд щеше да линее в Италия и да оплаква покойницата, да се кани и той да умре… Аз го върнах към живота! Аз прогоних сянката на мъртвата! Аз вдъхнах живот в сърцето му! И то за какво? За да ми го грабне друга! Изневиделица се появи Жана и ме лиши от всичко: от съпруг, от титла, от богатство — протегна ръка и ми открадна бъдещето.
Рене се върна в стаята, осветявана от лампата на камината.
— И все пак съм по-хубава от Жана! Къде е красотата на тази еснафска Пепеляшка? Какво изразява личицето й на мадона? Или очите й без никакъв вътрешен огън? Ами кукленската устица? Тя лесно го спечели, защото този романтичен младеж не е видял спокойна минута, докато е била жива Жулиет. Разбира се, той е влюбен или може би си въобразява, че е влюбен, което е същото. Рано или късно графът обаче ще види, че е сгрешил… тогава горчиво ще съжалява…
Докато си говореше така, Рене се разсъбличаше. Накрая остана по тънка прозрачна риза, която се плъзна сякаш от само себе си и разкри мраморни рамене и гърди на млада богиня. Като се погледна в огледалото, Рене гордо изрече:
— Ако можеше да ме види, отсега щеше да съжалява!
Рене дълго не можа да се успокои, ядът й кипеше, мъката й не стихваше; най-сетне се умори, хвърли се в постелята и заспа.
Събуди я леко чукане на вратата.
— Кой е? — попита Рене и се огледа недоумяващо.
— Аз съм — дочу се нежно гласче, — дойдох да те целуна за добро утро!
Рене неволно свъси вежди, но бързо се овладя, скочи и отключи.
— Ставай, мързеланке, още ли си в леглото? Вече е осем, обличай се по-скоро и да вървим на разходка! Ще ти покажа нашата ферма с млечни крави, там ще пийнем прясно мляко с хляб. Не вземай чадър, за да са ти свободни ръцете; ще ти дам чудесна сламена шапка!
След десет минути Жана помъкна сестра си към фермата, накара я да се любува на бретонските им крави и към десет я върна уморена в замъка.
Рене влезе в стаята си и вдигна рамене:
— Това ми било графиня! Тази скучна пансионерка с детинското си бъбрене. Раул няма да остане дълго влюбен в нея!
XV
Рене бе изпълнена с решимост да завладее Раул, но бе наясно, че пътят й към целта е изпълнен с препятствия. Най-малката грешка, някоя неправилна стъпка можеше да постави под съмнение крайния успех. Не биваше и да бърза… Едва ли скоро щеше да си отиде от замъка дьо Горд; беше й съвсем ясно, че Жул Льору щеше доста да се забави в Париж в компанията на веселите си приятели и на дамите със свободни нрави.
„И все пак кой път да избера, за да хвана в мрежите си граф дьо Горд? — се питаше Рене. — На сърцето му ли да въздействам, или на пламенното му въображение?“ От верния отговор зависеше целият резултат и затова, преди да вземе решение, Рене се помъчи да узнае всичко за околната обстановка, за настроенията и живота в този замък.
Един ден случайността й се притече на помощ.
Жана не пропускаше възможността да развежда сестра си из просторния парк, като се спираше пред всяка беседка, живописен павилион, изкуствена пещера или алпинеум. Веднъж сутринта сестрите както винаги се запътиха за един затънтен край на парка. Жана забеляза нова пътечка, по която се втурна като сърничка, макар че Рене я убеждаваше да върви кротко до нея.
— Видя ли какво открихме — засмяна извика отдалеч Жана, — попаднахме в нова земя. Може би ще намерим нещо дивно, вълнуващо…
Пътеката пред тях се стесняваше все повече, храстите от двете й страни се бяха разраснали и на места сплитаха клони. Отегчената Рене вече искаше да се върне. Жана, която тичаше напред, изведнъж се спря и възкликна:
— Виж! Има вратичка… А в бравата — ключ!
С голямо усилие двете успяха да превъртят ръждясалия ключ и се озоваха на път.
— Я каква хубава къща — посочи Жана. — Прилича на малка вила, но сякаш е необитаема.
„Май е Гранжет — досети се Рене. — Да разкажа ли на Жана това, което зная? — Девойката се поколеба, но за кратко. — По-добре да си мълча. Ако Жана узнае тази романтична история, Раул ще бъде много недоволен…“ И реши да не казва нищо.
Докато Рене разсъждаваше така, се чу чаткане на конски копита.
— Сигурно е Раул — рече Жана. — Познавам стъпките на коня му Харолд. Ела да се скрием в храстите, искам да го изненадам.
В момента, когато Раул се озова между непознатата къща и двете млади жени, Жана извика: