— Раул!
Резултатът се оказа съвсем неочакван. Графът се олюля пребледнял в седлото. Сетне спря коня, обърна се към празната къща и тихо попита:
— Кой ме вика?
Жана подаде засмяно личице сред клонките и се обади:
— Аз съм, мили Раул! Нима се изплаши? Сепнах ли те?
Рене си помисли: „Споменът има страшна власт върху него… Трябва да се възползувам!“
Раул въздъхна облекчено и отвърна с усмивка:
— Признавам, че ме изненада и внезапно ме изтръгна от мислите ми.
— Хайде, кажи ми каква е тази вила, наглед същински замък?
— Нарича се замъкът Гранжет — отвърна графът. — От доста време е празен, защото собствениците му се споминаха.
— Как се наричаха те?
— Барон и баронеса дьо Брен. Бяха млади хора и споменът за тях ми причинява болка.
— Ах, мили приятелю, не знаех! — промълви графинята. — Никога вече няма да възобновя разговора за тях…
Докато двамата си разменяха тези думи, Рене си рече: „Правилно прецених: въпреки женитбата си Раул не е можал да премахне от паметта, а маже би и от сърцето си спомена за Жулиет дьо Брен… Виждам, че има средство, с което да си помогна. Добре ще обмисля как да постъпя“.
XVI
Раул използуваме присъствието на Рене в замъка, за да оставя в нейната компания Жана и сутрин да обикаля многобройните си ферми, разположени на двайсетина километра около имението. Когато през този ден се завърнаха в замъка, тримата отново се събраха в трапезарията по време на обеда. Докато по-късно си отпочиваха в гостната, Жана изтича до библиотеката, за да вземе някаква книга за справка и да докаже правотата си в малкия спор с Рене. Раул се възползува от отсъствието й, за да се обърне към своята балдъза:
— Мила Рене — рече той, — вие добре знаете историята на вила Гранжет и винаги ще ви бъда признателен за състраданието, което ми оказахте във Венеция. Имам една молба към вас… Много искам Жана, милото дете, което ми отдаде сърцето си, никога да не узнае за тази трагедия и какво е значила за мен Жулиет дьо Брен…
— О, бъдете спокоен! — възкликна втората дъщеря на Жул Льору. — Тайната ви ще бъде опазена! Никога никаква мъка няма да ви докосне, ако зависи от мен — толкова много ви обичам.
— Благодаря ви, мила сестро — нежно стисна ръката на Рене младият граф.
Рене премисляше внимателно всяка своя постъпка и твърде много се грижеше с нищо да не досажда на младата двойка. Обикновено прекарваше следобедите в своите стаи, където свиреше на старинния клавесин от времето на мадам Помпадур, прелистваше някоя книга или бродеше из далечните кътчета на парка.
Този следобед нахлупи отново широкополата сламена шапка и излезе навън, сред гъсталаците на парка, към забравената и обраснала пътека. Лесно стигна до оградата и ключът се превъртя мъчно, но все пак отключи и вратичката се отвори със скърцане.
Рене излезе на пътя. И в двете посоки не се виждаше жива душа. Сетне обърна поглед към вила Гранжет и се вцепени от учудване.
Двете крила на голямата желязна врата бяха разтворени; прозорците на горния етаж — също, лекият ветрец издуваше завесите. Ту в един, ту в друг прозорец се мяркаше силуетът на някаква жена.
Рене разбра, че й се е паднал уникален случай да утоли любопитството си, притвори леко зад гърба си вратичката на парка, сетне влезе в двора, към който бе обърната фасадата на замъка Гранжет. Точно пред двуетажната сграда, сред полянка с елипсовидна форма, имаше басейнче, пълно с вода. Сега басейнчето беше зеленясало, бе се превърнало в мътна локва, обиталище на комари и жаби, които гръмогласно заявяваха правата си на собственост.
Докато Рене се оглеждаше, жената, която се бе мяркала на горния етаж, слезе и я посрещна.
— Какво желаете, госпожице? — попита тя с почтителен реверанс. И без да дочака отговор, продължи: — Май ви познавам, не сте ли сестра на графиня дьо Горд?
— Да — отвърна Рене, — разхождах се из парка на графа, забелязах, че вратата на вила Гранжет е отворена, и реших да надникна… Досега си мислех, че тук никой не живее!
— Наистина е така, госпожице. Покойният барон дьо Брен не остави преки наследници, а далечните му роднини искат да продадат замъка. Затова нотариусът от Орлеан възложи на мен и на съпруга ми да проветряваме къщата, да бършем праха веднъж в седмицата. Плаща ни по десет франка в месеца за тази работа.
— Може ли да вляза?
— Разбира се. Ще ви разведа. Градината е доста запусната, но само за седмица може да се възстанови и да изглежда чудесна. Мъжът ми ще я окоси, ще ореже храстите… Ако случайно някой попита за вилата, госпожице, кажете му, че се продава.
Рене отрицателно поклати глава.