Понито бе доведено досами стълбището и Жана слезе с камшик в ръката, с голяма мъжка шапка, облечена в амазонката на Лазарин. Съпровождаше я Рене.
Младата жена грациозно се намести в седлото и направи първия си кръг около полянката пред входа на замъка. Наистина графът бе застанал в центъра и управляваше понито с дълга корда, така че за Жана нямаше никаква опасност.
Застанала на стълбището под леко чадърче, Рене изръкопляска на младата ученичка. Раул заяви, че Жана е родена ездачка и скоро ще настигне майсторството на сестрите си.
— Много ще се радвам да яздим заедно — рече младата графиня, — тогава навсякъде ще сме на коне и никога няма да се разделяме!
— Никога, любимо мое дете — отвърна графът и подаде ръка на Жана да слезе от понито.
— А с вас, мила наша сестро, кога ще излезем на коне? — обърна се графът към Рене.
— Когато пожелаете — отвърна спокойно Рене.
— Тогава след обеда ще отидем да ви покажа коня, който според мен ще ви хареса.
Малко след дванайсет тримата се запътиха към конюшнята. Графът нареди да изведат коня на име Жак. Кадифената кожа, изразителните очи на Жак говореха за чиста порода и за бликаща енергия.
— Какъв хубавец! — възкликна Рене.
— Харесва ли ви? При това е спокоен и се движи добре, много е разумен, подчинява се на всички команди. Пък и вие, мила Рене, сте свикнали да управлявате коне и няма да ви бъде трудно. Когато тръгнем с Рене, нали ще ни последвате с каретата, скъпа моя? — обърна се графът към Жана.
— Не — отказа Жана. — Докато ви няма, ще отскоча да нагледам болните от селото; не съм ги посещавала, откак милата ми сестра е при нас.
Тримата се върнаха в замъка и Рене се качи в своите стаи. Бе настъпило времето да реализира първата част от плана, който смяташе за безотказен. Трябваше да постигне максимална прилика с Жулиет дьо Брен, каквато бе тя на портрета.
Когато облече амазонката, направи прическата си и върза алена лентичка около шията си, Рене се приближи до огледалото.
— Честна дума — избъбри тя, — резултатът е смайващ! След миг добави:
— Нищо не бива да пропусна. Илюзията трябва да бъде пълна — и тя се напръска с парфюма Иланж Илан.
Когато погледна часовничето си и след това часовника на камината, видя, че бе настъпил уреченият за разходката час — бе три.
Рене тръгна към вестибюла, където вече я чакаше Жана — отново с една от любимите си скромни рокли; очакваше сестра й и съпругът й да потеглят, за да се запъти и тя към селото. Когато зърна сестра си, Жана се изуми.
— Нима си ти, Рене? — бавно промълви тя.
— Коя друга да бъде? — отвърна Рене. — Какво те учуди толкова?
— Направо не те познах… с тази прическа…
— Харесва ли ти?
— Странна е. Такава ли е модата сега?
— Не зная и не ме е грижа.
— С тази прическа си някак по-тайнствена. Очите ти толкова странно проблясват под ниския бретон! Освен това и парфюмът ти е необичаен. Да не си скрила някъде по себе си тропическо цвете? Какъв е този парфюм?
— Някаква източна есенция, донесох я от Венеция. В този миг от прозореца се чу гласът на Раул:
— Жобер! — извика той. — Доведете конете!
XIX
Рене продължи да разговаря с Жана и беше застанала така, че да е точно срещу вратата, през която щеше да дойде графът, в позата на баронесата от портрета.
Графът се появи. Щом зърна Рене, се спря като вцепенен. Лицето му се сви конвулсивно, сърцето му сякаш спря да бие. За около три секунди изпита суеверен ужас. „Нима виждам Жулиет?“ — се запита сепнат той.
Рене забеляза какъв ефект бе постигнала; Жана не можеше да разбере какво става със съпруга й, но зърнала смущението му, се засмя.
— И аз не можах да позная нашата Рене — обърна се тя към мъжа си. — Станала е истинска венецианска благородничка!
Граф дьо Горд въздъхна дълбоко и успя да се овладее.
— Видя ли колко се е променила Рене — продължи Жана, — при това е станала много красива, понеже се е облякла и сресала като богата венецианка от някакъв портрет. Ти виждал ли си този портрет, Раул?
— Не, не съм — каза Раул и се обърна към Рене: — В чия колекция е той?
Рене назова една от частните галерии във Венеция.
— А сега тръгвайте вече — нетърпеливо се обърна към тях Жана. — Конете ви чакат, моите бедни също чакат…
Рене сложи сивата си шапка, която довърши приликата. Раул отново трепна, но възвърна самообладанието си и предложи ръката си на своята балдъза. Когато й помогна да се качи на коня, се усети потопен в познатия парфюм, който сякаш го замая. Сега искаше само едно — да препусне бързо, да се озове сам сред гората и да се отърве от този аромат, който толкова настойчиво му напомняше за отминалите страдания…