Раул кимна леко на Жана и пришпори коня. Рене махна на сестра си и се устреми след него. Те бързо излязоха от парка на замъка. Пред тях се простираше широк път, обграден от двете страни със столетни дъбове. Конниците препускаха главоломно. Слугата, чийто кон не беше толкова силен, изостана значително от тях.
Рене не смееше да заговори, но все пак след десетина минути се обади:
— Раул… Дали не може да се движим по-бавно? Едва си поемам дъх.
— О, извинете! Увлякох се… Не зная къде ми е днес умът. Мислите ми бяха далеч оттук.
— Да, при Жана, сигурна съм — каза малко иронично Рене.
Раул не искаше да лъже, затова премълча. Конете се движеха глава до глава. Графът се извърна и отново потъна в мрачните си мисли. След продължителна пауза попита:
— Значи сте видели тази картина в галерия Фоскари?
— Коя картина? — престори се Рене на неразбираща.
— Която изобразявала богата венецианка, толкова приличаща на вас…
— О, нима още мислите за това? Да, видях я в галерия Фоскари.
— Защо тогава не ми споменахте за нея във Венеция?
— Но как да ви кажа, откъде да зная, че ви е интересувала? На нея бе изобразена жена, умряла преди двеста години.
— Е, да — пророни графът.
— Отпочинах си вече — каза Рене, — хайде отново в галоп! — и тя пришпори своя Жак, който се устреми с все сили напред.
— Пазете се! — извика след нея Раул, — не ще можете да овладеете коня!
Рене не обръщаше внимание на думите му и все шибаше ли, шибаше коня. По някакъв странен, необясним каприз го насочи към някаква тясна странична пътечка и отново шибна кроткото животно. То сякаш обезумя. Гората обграждаше плътно пътеката от двете страни, тук и там сред гранитните канари се забелязваше и по някоя пещера. Рене нададе отчаян вик.
XX
Нищо не кара коня да препуска стремглаво, както звукът на друг кон, който галопира след него. Раул знаеше това и се държеше на около четирийсет метра зад Рене. Викът на Рене достигна до него.
— Какво става? — изкрещя той, за да го чуе девойката.
— Жак не ми се подчинява — отвърна тя.
— Дръжте се! Дръжте се! — завика уплашен графът.
— Не мога… Силите ме оставят… Ще падна — и Рене изпусна камшика от ръката си. Паднеше ли, можеше жестоко да пострада при този бесен галоп. Раул, все повече уплашен, постигна невъзможното — пришпори Диего и той с няколко скока успя да настигне другия кон; графът дръпна поводите, изпуснати от Рене, и се озова пред Жак, като му прегради пътя. Конят спря като закован.
— Успокойте се, мила сестро, опасността вече отмина.
Рене не отговори. Раул я погледна: Очите й бяха затворени, главата — отметната назад; тялото й се олюляваше на седлото. „Припаднала е! — рече си съпругът на Жана. — Ах, тези героини, дето уж от нищо не се страхуват! При най-малката опасност губят съзнание.“
Около тях нямаше никого. Слугата сигурно продължаваше напред по широкия път сред дъбовете. Отдясно до пътеката се вдигаха канари, в една от тях графът забеляза пещера. Като остави конете да пасат, предпазливо пренесе девойката в пещерата. В този момент резкият аромат на парфюма отново обгърна графа и той забрави всичко… дори Жана. Той се наведе над младата девойка. Силната прилика довърши въздействието на парфюма, илюзията достигна пълнотата си.
— Жулиет — избъбри трескаво той, — защо си мислех, че смъртта ни е разделила? Сънувал съм, но ето че се пробудих… Отново си с мен, Жулиет, и аз те обичам.
Ах, колко радостно затрептя в тази минута сърцето на Рене! В това време Раул, цял под въздействието на мощната илюзия, се наведе и целуна Рене. И в същия миг се дръпна ужасен. Тази лека целувка го върна към действителността: покорството пред видението превръщаше Раул в грешник, но той можа да се възпротиви.
— Какво правя аз? — възкликна той. — Обезумял съм! Оскърбих моята любима Жана! Оскърбих и сестрата на жена си!… Добре, че никога не ще узнаят какво се случи сега, иначе цял живот ще ме презират! Вместо да потърся вода…
И Раул изхвърча от пещерата. Щом той излезе, Рене отвори очи. „Пак не сполучих“ — избъбри тя ядосано.
Когато Раул се върна след две-три минути, завари балдъзата си вече в съзнание. Тя се привдигна на лакът.
— Заспала ли съм? — попита тя със слаб глас.
— Няма нищо опасно — отвърна й графът, — конят ви се уплаши и ви се зави свят. Припадъкът ви бе кратък. По-добре ли сте сега? Да ви помогна ли?
— Да, още всичко ми се върти пред очите — все така премаляло отвърна Рене.
Опряна с цялото си тяло на графа, тя стана, после полека се намести в седлото.