XXI
— Отново ли ще рискувате да яздите? — попита графът.
— Разбира се. Жак препускаше лудешки по моя вина. Ако не бях го удряла с камшика… Просто ми даде добър урок, от който ще се възползувам.
Раул също се метна в седлото и побърза да настигне балдъзата си. Към петнайсетина минути двамата се движиха мълчаливо. Най-сетне графът пръв наруши мълчанието.
— Скъпа сестро — обърна се той към Рене, — искам сериозно да поговоря с вас. Това, което ще ви кажа, е доказателство за голямото доверие, което имам във вас. Ще поискам една жертва…
— Разбира се, че напълно можете да ми се доверите! — отвърна девойката. — За каква жертва се отнася?
— Отнася се за прическата ви… Моля, откажете се от нея. Някога ви бях споменал, че много приличате на жената, в която за нещастие се бях влюбил…
— Да, май си припомням такова нещо.
— Някога госпожа дьо Брен си правеше такава прическа и с нея вие направо сте същинската баронеса.
Сърцето на Рене заби ускорено. Надеждата й се възроди. Щом се бе оказала опасна за графа, значи отново бе възможно да го завладее.
— Но нали госпожа Жулиет е покойница — възрази девойката — и сега Жана се възцари в сърцето ви?…
— Така е! — съгласи се графът. — Но тъкмо защото цялата ми душа принадлежи на Жана, споменът за покойницата предизвиква у мен болезнено страдание. Бих дал десет години от живота си, за да изтръгна завинаги злощастния спомен за миналото! Затова, мила сестро, ви моля от сърце: превърнете се отново в предишната Рене, която всички толкова много обичаме! Обещавате ли ми?
Рене пребледня. Поражението й беше пълно.
— Братко мой — пророни сухо тя, — изпитвам най-добри чувства към вас и естествено не мога да ви откажа такава дреболия. Вашето щастие е твърде ценно за мен. Бъдете спокоен, вече никога няма да ме видите с тази прическа!
— Благодаря ви, мила Рене — отвърна сърдечно графът. „Колко й е предан! — горчиво си помисли девойката. — Но тя, която ми го отне, не ще може дълго да се радва на любовта му! Ще го прекърша… Ако не по този — по друг начин.“
Оттогава Рене сякаш се преобрази. Принудена да изостави първоначалния си план, преди да си изгради нов, направи всичко възможно да стане необходима в този дом. Започна да проявява все по-силен интерес към домакинството, към проблемите на имението. Рене намисли да освободи сестра си от дребните грижи по замъка и парка и Жана на драго сърце й ги прехвърли, като изцяло се отдаде на милосърдието. Рене действаше крайно предпазливо и незабележимо за останалите. Нарежданията си даваше с такава кротост, че слугите, които не обичаха да има посредници между тях и господарите, я слушаха без възражения. Характерът й сякаш стана по-спокоен; вече не претендираше за развлечения, не проявяваше никакви капризи; държеше се меко, внимателно и кротко с всички. Само когато бе сигурна, че е сама в целия замък, даваше воля на накипялата си омраза и малката й спалня единствено бе свидетелка на гневните й думи.
XXII
В горещите следобеди Рене прехвърляше новите вестници, пристигнали сутринта. Веднъж във „Фигаро“ вниманието й бе привлечено от историята на прочуто семейство чужденци, живеещи в Париж. Рене бе срещала младата Мерседес, съпругата на богатия дон Луис, и с интерес зачете бележката.
Оказа се, че съпругът неочаквано и тежко заболял, като лекарите се губели в догадки за диагнозата. Младият мъж се чувствал отпаднал, разтърсвали го студени тръпки, сетне изгарял в треска. От време на време състоянието му се подобрявало, но след това болестта го връхлитала с нова сила. Така след около три месеца издъхнал в ръцете на любимата си Мерседес, на която завещал цялото си огромно богатство.
Някъде около месец след смъртта му полицията правила обиск в дома на някой си Хосе, пришълец от щата Луизиана, по подозрение в криминално престъпление. Тя проявила интерес към намерените в дома му писма и какво било изумлението на полицейския инспектор, когато от тях узнал за ужасяващ заговор: оказало се, че красивата Мерседес и нейният любовник Хосе са отровили богатия Луис, за да завладеят милионите му. Тяхна лаборатория станала оранжерията с тропически растения към къщата на семейството. Двамата примесвали малки количества отрова към ястията на клетия Луис…
Рене неволно изпусна вестника. Девойката потъна в размисъл. „Тропическите растения… Колко неочаквано! Без тези писма Мерседес е щяла сега да бъде богата и щастлива, вместо да гине в затвора. За какво й е било да ги пише?“
Рене обядва набързо и с чашка кафе и вестника в ръка се качи в стаята си. Там тя прибра броя на „Фигаро“ в скрина и отново се замисли.