През този ден Раул и Жана бяха отишли да навестят бременната Лазарин в нейния замък. Не се забавиха много, за да не изморяват бъдещата майка, и се върнаха у дома си към три.
Щом чу шума от колелата на приближаващата се карета, Рене слезе в гостната. След малко там влязоха Раул и Жана.
— По-добре ли сте, мила сестро? — попита я Раул. — Олекна ли ви от мигрената, която ви попречи да дойдете с нас?
— Сега съм доста по-добре — отговори усмихната Рене.
— И все пак си много бледа — възрази Жана, — но се надявам бързо да ти мине.
— Не си заслужава толкова да говорим за подобна дреболия — небрежно пророни Рене. — По-добре ми кажете как е Лазарин. Има ли новини от татко?
— Никакви.
— О, той е потънал в удоволствията си и е забравил, че има дъщери.
— Сестро… сестро… — произнесе укорно Жана.
— Е, не му се сърдя, да си живее, както намери за добре. През това време Раул преглеждаше вестниците.
— Рене — попита той, — днес не дойде ли „Фигаро“?
— Не — отвърна Рене. — И аз го търсих, но сигурно се е изгубил някъде.
XXIII
Вече споменахме, че една от стаите на Рене бе свързана чрез малка стълба със зимната градина. Тя бе изпълнена само с тропически растения, чието събиране и отглеждане поглъщаше много усилия и средства.
Другата сутрин Рене слезе в оранжерията. Около нея цъфтяха и се зеленееха непознати дървета, лиани, цветя; в средата имаше малко басейнче, изпълнено с водни растения. Ароматът бе упойващо-задушаващ; Рене ги разглеждаше любопитно, ала не можеше по външния им вид да отгатне кое от тях бе отровно, кое — не.
Замъкът дьо Горд както всички старинни замъци имаше огромна и много богата библиотека, събирана от няколко поколения. Три-четири дни Рене прекарваше по няколко часа в библиотеката, но търсенето й беше все без резултат. Тя се мъчеше да открие книга за тропическата флора. Неуспехът не я смути, реши да върви право към целта.
— Драги Раул — рече тя веднъж по време на обеда, — сигурно сте забелязали, че се заинтересувах от оранжерията и всеки ден я посещавам. За съжаление цветята не могат да говорят, а на мен ми се иска да узная повече за тях. Дано не ви се стори смешно, но ботаниката започва да ме влече…
— Няма нищо по-прекрасно от тази наука, посветена на живота — усмихнат отбеляза Раул. — При това тя би допаднала на всяка любознателна жена.
— Искам обаче да навляза по-дълбоко в изучаването на тропическата флора, а тук няма необходимите книги.
— Нищо по-лесно! Още днес ще пиша в Париж и бъдете сигурни, само след три дни ще имате всичко най-ново за тропическите цветя и дървета. Това ли е желанието ви, мила сестро?
— Отгатнахте, мили братко… Нищо повече не ми трябва — отговори признателна Рене.
Раул удържа на думата си. След няколко дни специално изпратена в Орлеан кола докара цял сандък книги, доста скъпи, подробно описващи тропиците с техните растения. Цветни рисунки майсторски пресъздаваха образците на тропическата флора, текстът към тях описваше най-подробно качествата и особеностите им. Рене не криеше радостта си. Сега вече решително и уверено можеше да върви към целта си, която ни е известна. Толкова усилено се зае да чете, като разделяше времето си между книгите и оранжерията, че Жана и Раул останаха дълбоко учудени; успокояваха се обаче с мисълта, че този толкова внезапно възникнал каприз също толкова бързо ще отмине.
Един прекрасен ден, след около три седмици, Рене затвори книгите и не се върна повече към тях.
— Какво става с биологията? — попита графът.
— Мъчна работа е да се бори човек за званието „учен биолог“ — усмихната отговори младата девойка. — Доста по-приятно е да съм икономка във вашия хубав дом и да изпълнявам желанията на графиня Жана дьо Горд.
И наистина Рене се превърна в усърдна управителка на големия замък, като се мъчеше с всички сили да бъде незаменима.
— Какво ще правим без вас, когато се омъжите, мила сестро — рече веднъж Раул. — Домът ни ще опустее.
Тъкмо тогава Рене изрече думите, които толкова учудиха и озадачиха Лазарин, макар че тя нито за миг не повярва в тях:
— Успокойте се, братко, това няма да се случи… Аз никога няма да се омъжа.
— Но защо?
— Това е моя тайна. Никой няма да я узнае — заяви Рене и мислено добави: „Вие по-малко от всеки друг“.
XXIV
Жана беше неуморна.
Сутрин бързаше да обходи близките ферми, сетне се запътваше към околните села, където с всички сили се мъчеше да помага да бедните и болните. Раул веднъж изрази учудването си, че винаги ходи пеш, вместо да взема каретата.
— Помислете, скъпи Раул — отвърна младата жена, — всички хора наоколо са с ограничени средства. Какво биха си казали за мен, ако взема да изтъквам разкоша, от който се ползвам благодарение на вас?