— Идвах, но вие спяхте толкова дълбоко, че предпочетох да не ви безпокоя.
— Защо ли толкова съм се унесла… Главата ми тежи… Женевиев дръпна завесите, стаята се изпълни със слънце.
— Спусни отново завесите! — извика внезапно Жана. — Това слънце ще ме ослепи!
Женевиев се подчини и учудено се приближи до леглото на графинята. Лицето й се беше променило също като гласа. Бузите й бяха бледи като стената, под очите й се бяха очертали дълбоки сини кръгове. Устните се бяха обезцветили.
— Болни ли сте, графиньо?
— Не зная какво ми е, Женевиев. Ти имала ли си някога халюцинации?
— Дори не зная какво са!
— И аз не знаех, но ето че тази нощ ме навестиха… Почти не можах да заспя. Беше ми ту студено, ту много горещо. Вече съм забравила какви кошмари сънувах, само си спомням, че бяха много страшни… Студена пот избиваше върху челото ми. И някакво тежко предчувствие ме измъчваше…
— А сега?
— Не, олекна ми вече.
В този миг на вратата се показа Рене.
— Тази нощ на няколко пъти чух гласа ти. С кого разговаряше?
— С никого. Но може би съм имала треска и съм бълнувала.
— Защо не ме повика?
— А ти сигурна ли си, че не си влизала при мен? — отвърна с въпрос Жана. — Стори ми се, че те видях застанала на вратата по бял пенюар… Гледаше ме… Исках да ти кажа нещо, но не можах.
— Сънувала си, миличка…
— Е да, ти щеше да ми се обадиш, ако беше идвала при мен — веднага се съгласи младата жена и се обърна към Женевиев: — Време е да се облека. Раул ще се разтревожи, ако разбере, че до девет още не съм се облякла.
Като спусна нозе от леглото, Жана се изправи, но веднага се олюля и се хвана за облегалката на близкия стол.
— Жана, Жана — извика Рене, — какво ти е?
Но младата жена не отговори. Пръстите й се разтвориха, пуснаха стола и тя тихо се свлече върху килима. Беше изгубила съзнание.
След няколко минути се съвзе и се видя отново в постелята.
— Не се безпокойте, вече ми е по-добре… Колко странно… Зная, че умирам… а от нищо не съм болна…
XXVI
Час по-късно графинята се почувствува достатъчно добре, за да се облече и да слезе в гостната, където влезе и Раул, току-що завърнал се от фермата.
Така продължи цял месец; силите на Жана забележимо се топяха с всеки изминал ден; безсънието я мъчеше нощем, а денем изпитваше отвращение към храната.
Жана не се оплакваше никога, ангелският й характер никак не се промени. Все още можеше да се движи с чужда помощ и облегната на рамото на мъжа си, за петнайсетина минути излизаше вечер на разходка в парка, когато слънцето залезеше.
Понякога нощем се събуждаше с чувството за изгаряща жажда и викаше вярната си камериерка. Женевиев се появяваше веднага с чаша лимонада.
Рене се мъчеше да промени този обичай и настояваше:
— Защо ти е да безпокоиш Женевиев? Аз много по-лесно мога да ти услужа за всичко през нощта.
Веднъж към два след полунощ Жана нададе ужасен вик. В стаята й веднага се завтекоха Женевиев и Рене. Младата жена май не ги видя, бе протегнала ръце пред себе си и сякаш отблъскваше нещо. Щом чу гласове, графинята се опомни и се хвана за главата. Сетне извика:
— Защитете ме! Спасете ме!
— От кого, мила моя? — попита Рене.
— Запалете лампата и те ще си отидат! Тогава ще бъда спасена…
Женевиев бързо изпълни нареждането, след малко светеха всички свещници и стаята се озари ярко. Жана се огледа уплашена.
— Няма ги… Отидоха си. Отново тези халюцинации! Сега вече всяка нощ, всяка нощ… Те смразяват кръвта ми, убиват ме.
— Но какво видя, мила? — тревожно попита Рене.
— Сякаш бях в парка… И изведнъж чух камбанен звън… като на умряло. Нямаше никого наблизо… И поисках да се върна в замъка. Страхувах се от тези камбани… Но не можех да вървя. Краката ми бяха натежали. Докато стоях така, се зададе процесия, всичките в черно от глава до пети. Носеха ковчег. Зад него вървеше Раул. Беше отчаян.
Процесията спря пред мен, отвориха ковчега. И знаеш ли кого видях вътре, Рене? Себе си! Загледах ужасена, онемяла… Но изведнъж жената вътре започна да избледнява, стопи се… И ковчегът се оказа празен. Тогава всички обърнаха очи към мен и казаха: „Ето я, излязла е от ковчега! Сега ще го заковем здраво, за да не може да излезе вече“. Извиках от ужас и побягнах. Всички се втурнаха след мен и тъкмо щяха да ме хванат, когато вие влязохте в стаята.
Какво значи това, Рене? Разбираш ли нещо? Поличба ли е някаква? Кой може толкова да ме мрази, че да желае силно смъртта ми?
XXVII
— Мила Жана — рече Рене, като отново я целуна, — напълно разбирам твоя ужас, но не бива да се тревожиш. Нощните халюцинации не могат да бъдат нито поличби, нито да дадат някакви указания за бъдещето.