— Ако поиска, Тотор ще стигне далеч с този свой талант и вкус — казваха приятелите му, — но за беля е твърде хубав. Жените го погубват…
Веднъж на връщане от разходка Лазарин влезе в гостната, където работеше Тотор, и огледа новата живопис. Заслепен от красотата на младата девойка, Тотор бързо блесна с остроумието, с добродушния си хумор и разсмя събеседничката си. От този ден Лазарин всеки ден наминаваше в салона и оставаше известно време с Бегур, когато бе сигурна, че никой няма да прекъсне веселия им разговор.
„Момичето е влюбено в мен, това е ясно — си рече Бегур. — Никак няма да е учтиво, ако остана безразличен… Впрочем знае ли се какво може да излезе от цялата работа!“
Затова, без много да му мисли, той се обясни в любов на младата девойка — полусериозно, полу на шега, та ако го отрежат, да си остави възможност за отстъпление.
Нищо подобно не се случи.
Шеговитото признание бе прието… Лазарин, разбира се, не обичаше Бегур, но го смяташе за красив като тенор от операта и се забавляваше от новото за нея положение. Ободрен от този свой успех и решен да не протака, Хектор й пишеше писъмца, от които лъхаше плам, а девойката не отказваше да ги получава.
Не винаги човек може да се спре, когато поеме по такъв хлъзгав път.
Както тънеше в безделие и разполагаше с пълна свобода, Лазарин бързо щеше да тръгне по тайни срещи, ако поклонникът й бе настоял. Какво щеше да се случи след това?… Но за щастие съдбата пожела Льору, който по принцип не обръщаше внимание на нищо в дома си, да забележи нещо.
Той сметна, че фантазиите на дъщеря му са надхвърлили границите на допустимото, прогони Бегур и за пръв път през живота си смъмри Лазарин. Галеното чедо плака два часа, въздиша до вечерта, а на другия ден вече не помисли за героя на флирта си; дори и да се сещаше за него, само вдигаше рамене при спомена за глупостта си. И все пак на този герой бе съдено да изиграе важна роля в бъдещия й живот.
II
Всеки знае, че финансовият свят на Париж е изложен на чести и изненадващи катастрофи. Съвсем неочаквано, без никой да може да предвиди, рухват грамадни богатства, наглед осигурени от всякакви случайности.
Жул Льору, опиянен от успехите си, залагаше на своя неизменен късмет и живееше сред кралски разкош, пилееше пари, без да ги жали. Но колкото и огромни да бяха разноските му, не биха го докарали до банкрут, ако не беше фалитът на един английски и един американски банкер, които го лишиха от четири милиона капитал.
И все пак пълното разоряване можеше да бъде избягнато, стига Жул Льору да бе проявил повече предпазливост и пестеливост. За беля обаче Льору не пожела да намали разноските си; каза си, че след толкова болезнени загуби не бива да променя начина си на живот, за да не го сметнат за разорен.
На всичкото отгоре и борсовите му начинания неизменно се проваляха. Той обаче не се отчайваше и продължи рисковано да играе на борсата.
Съдбата му обърна гръб.
Накратко, през един прекрасен ден, преди значителен платеж, Жул Льору се убеди в своя фалит.
Както знаем, банкерът не беше безчестен човек и се ползваше с пълно доверие. „Трябва да ликвидирам всичко! — си рече той. — Ликвидацията обаче е срам с всичките му ужаси. Ако съм пръснал само своите пари, все още е половин беля… Но ако са засегнати капиталите на хората, които са ми оказали доверие — ще се застрелям.“
Ликвидацията даде резултати, които не беше очаквал. Всичко бе превърнато в пари. Продаде къщата на булевард „Осман“, имението в Нормандия, колекциите от картини и скъпоценности, конете, каретите…
Въпреки огромността си пасивът не надмина актива.
Всичко бе платено до последния сантим, а банкерът успя да запази имението си край Лоара и двайсет и пет хиляди годишен доход. „Но нима това е банкрут?“ — ще попитат мнозина читатели. Зависи от гледната точка. За човек, който годишно харчеше милион, положението бе мизерно.
Жул Льору веднага реши, че не може да остане в Париж; скромните доходи щяха да му причиняват постоянни страдания, а самолюбието го караше да се противи на новите условия. Затова с дъщерите си и съвсем малко слуги се премести в имението си край Лоара.
Имението Вертфейл не беше голямо и особено доходно, но се намираше в живописна местност. Къщата, която по навик наричаха замък, беше просто двуетажна сграда, построена в края на осемнайсети век, и не представляваше нищо особено. Тя бе разположена на хълм, който полегато се спускаше към потънала в зеленина шир. Паркът бе разположен на осемдесет или сто декара, заобикаляше къщата отвред и слизаше до прохладния бистър ручей в подножието на хълма. Пред входа на къщата се ширеше зелена морава, изпъстрена с лехи ярки цветя. Долният етаж на къщата се заемаше от две гостни, библиотека, пушалня, трапезария и широка билярдна. Мебелите не бяха разкошни, но твърде удобни, уютни и с хубава тапицерия. Спалните на домакините и гостите заемаха първия етаж.