Върху един най-обикновен плик отбеляза адреса: „За господин Марсел Ложие, Грандхотела“.
Камериерката пусна писъмцето.
Лазарин не изпитваше нищо наподобяващо любов към младия офицер; той не бе оставил никаква следа в сърцето й и маркизата бе готова на всичко, за да се отърве от него. Но така или иначе, на другия ден към три се улови, че с нетърпение очаква да чуе звънеца и слугата да извести, че е дошъл господин Марсел Ложие. „Сигурно ще дойде по-рано! — размишляваше тя. — Може би с няколко минути, но няма да дочака до три. Хващам се на бас, че вече отдавна обикаля около парка Монсо.“
Удари три. Звънецът не се чу. Нетърпението на Лазарин премина в учудване, то на свой ред се смени от раздразнение, нарастващо с течение на времето.
Марсел не се появяваше. Раздразнението й премина в тревога. Сигурно имаше някаква причина, и то сериозна, за да не дойде. Лазарин пламна в тревога. Близо един час почти обича Марсел.
Късно през нощта, когато отпрати слугите да спят, Лазарин се облече, сложи си шапка с гъста воалетка и незабелязано излезе през малката врата на градината в парка Монсо. След минута вече беше на съседната улица, където спря първия преминал файтон.
— За Грандхотела — извика тя на файтонджията.
XXXII
След десетина минути вече бе на булевард „Капюсин“ и скоро файтонът спря пред хотела.
Маркиза дьо ла Тур дю Роа излезе, мина през оживената тълпа, разхождаща се по булеварда, и застана пред дежурния служител:
— Тук ли е господин Марсел Ложие? — попита тя. Администраторът погледна в книгата за регистриране и отговори:
— Господин Лопси не е в Париж.
— Не може да бъде! — възкликна маркизата.
— Моля да ме извините, госпожо… Преди седмица господин Ложие получи телеграма и замина за провинцията. Поиска да запазим стаята му и днес-утре може би ще се върне. Каза също така да препращаме писмата до него на адрес в провинцията. Ако желаете, можете да му пишете, госпожо.
— Не е необходимо. Благодаря ви, господине. — И тя бързо излезе, нае друг файтон и се върна в новия си дом. След по-малко от час беше вече в стаята си, изморена, но напълно спокойна. Самолюбието на Лазарин не беше накърнено; заминаването на Ложие го извиняваше. Сега обаче младата маркиза изгаряше от любопитство да узнае каква ли е била тази телеграма, която е предизвикала бързото му отпътуване.
След три дни Лазарин получи писмо с черни ивици от четирите края; то носеше шербурски адрес. Писмото бе доста дълго, затова ще кажем само, че с него поручикът съвсем ясно обясняваше защо тъй внезапно бе заминал от Париж. Оказа се, че току-що бе наследил имение в Шербур, където му препратили от Грандхотела писъмцето на Лазарин. Един от братята на майка у внезапно получил мозъчен удар и се споминал; какво било учудването на всички наследници, когато се оказало, че завещал цялото си имущество на племенника си Марсел! Сега младият мъж неочаквано се сдобил с милион франка в акции и по банкови сметки; по този начин годишният му доход нараснал на шейсет хиляди франка. Без да се колебае, веднага подал молба да бъде освободен от службата си в армията и сега щял да излезе в оставка.
Писмото завършваше с това, с което и започваше: с любовни излияния и с уверения, че в най-скоро време ще пристигне в Париж.
Когато прочете писмото, Лазарин рече недоумяващо:
— Но защо е напуснал армията? Достатъчно е било да си удължи отпуска… Тъй и тъй бързо ще ми омръзне. Този Марсел сигурно си въобразява невъзможни работи!
Тя се позамисли и довърши:
— След някоя година ще има сто хиляди годишен доход… Като за Рене би било напълно достатъчно. Освен това е на двайсет и шест… Хубав е… Но това име — Ложие! Как ли би изглеждало: маркиза дьо ла Тур дю Роа се превръща в мадам Ложие! Този бивш поручик е невъзможен за нещо сериозно. И все пак защо да не ме забавлява известно време! Нека дойде — тогава ще видим!
На следващия ден Жул Льору бе седнал към три часа у дъщеря си и я убеждаваше да излязат двамата с каретата на разходка в гората.
Неочаквано се чу звънецът на входната врата. Почти същата минута влезе слуга с визитна картичка върху сребърния поднос.
Маркизата погледна визитката и рече:
— Моля, поканете посетителя.
Слугата излезе и Жул Льору на свой ред взе визитката, останала на масата.
— Кой е този Марсел Ложие? — попита той. — Не съм чувал това име.
— Един младеж, доста богат офицер.
— Откъде го познаваш?
— От Венеция — отвърна без колебание Лазарин.
Проницателният баща все пак забеляза смущението на Лазарин и си рече: „Може би ще й преча. Ще си тръгна след пет минути“.
Марсел, целият в черно, със стройната си плещеста фигура и енергичната си походка наистина направи впечатление на ексбанкера. Маркизата представи двамата мъже един на друг и добави: