— Колко мило, че си спомнихте за мен след толкова време! Дълго ли останахте след нас във Венеция? Май тогава бяхте в отпуск? Още ли сте на служба в армията?
Марсел я разбра правилно, въпреки вълнението си отвърна уверено:
— Човек никога не може да ви забрави, маркизо. Отдавна щях да ви навестя, ако не бях останал във Венеция по-дълго, отколкото предполагах. Службата не ме ограничава, вече нямам честта да принадлежа към армията. Излязох в оставка.
Жул Льору се надигна от креслото.
— Не сте вие причината да си тръгна, господине, повярвайте. Искрено съжалявам, че трябва да си вървя, но ме чакат другаде.
Някогашният банкер се наведе към Лазарин, за да я целуне, и прошепна:
— Хубав младеж!
За пръв път Лазарин приемаше официално Марсел с неговото истинско име и го представи на баща си; освен това присъствието на прислугата, разкошната обстановка парализираха поривите на влюбения офицер…
Посещението му бе кратко и когато стана да си върви, Марсел каза:
— До утре, маркизо, нали може да ви посетя отново утре?
— Да — отвърна маркизата…
XXXIII
Когато влезе в деветия месец на бременността си, Лазарин каза на Марсел, който не пропускаше ден, без да се яви в дома й:
— Виждаме се за последен път, приятелю… ще трябва да се разделим за няколко седмици.
— Но как така! — възкликна Марсел. — Няма ли вече да ме приемате?
— Нито вас, нито когото и да било. Решаващото време наближава. Освен моя баща и лекарите друг не ще влиза в този дом. Помислете добре, приятелю — усмихната му обясни Лазарин, — светското общество не подозира нищо; постоянното присъствие на млад мъж в дома на жена, която всеки момент трябва да се сдобие с дете, може да предизвика всякакви предположения… Казвате, че ме обичате, и аз ви вярвам. Нима бихте искали да ме компрометирате, ако се окажа толкова слабоволева и ви разреша да ме навестявате?
— В никакъв случай! — печално промълви Марсел, — но какво ще стане с мен? Толкова да ви обичам и да не зная нищо за вас?
— Тихо! Моля ви, по-тихо… Преди всичко, аз ще ви пиша, а освен това нищо не ви пречи да посещавате баща ми и от него да научавате новините за мен.
— Ех, ще се виждам тогава с него, щом не е възможно да виждам вас… А сега — каза развълнувано Марсел, — имам една гореща молба и много ще ме огорчите, ако ми откажете.
— Не зная за какво се отнася, но ако е в границите на разумното и възможното, защо да не я изпълня!
Марсел събра всичката си решителност и заяви:
— Искам да стана кръстник на вашия син… защото непременно ще имате син. Съгласна ли сте?
Маркизата се засмя.
— Клети ми приятелю — промълви тя, — очаквах нещо забавно и наистина така се оказа. Не се шегувайте! Как бих могла да ви поканя за кръстник? Като какъв?
— Как! Нима вие ме питате — като какъв?!
— Не обяснявайте повече, и двамата знаем за какво се отнася, но подобна ситуация може да стане сюжет за водевил — и никога няма да се сбъдне в действителност. Нима е трудно да се разбере, че ако маркиза дьо ла Тур дю Роа покани непознат млад мъж за кръстник на детето си, ще изглежда напълно смахната! Представяте ли си клюките във висшето общество! Хайде, мили приятелю, не мислете за подобни празни неща… Кръстникът е вече определен и всичко е уговорено. Кръщенето ще бъде великолепно. Ще се радвам да ви видя на него.
— Кой ще е кръстникът? — попита Марсел.
— Зет ми, граф дьо Горд. Надявам се, че ще одобрите избора.
Марсел си тръгна, преследван от натрапчивата мисъл: „Ето че за това дете ще бъда никой… А всъщност съм му баща“.
Вратата се затвори зад гърба му, за да прекрати всякакви светски посещения.
Раждането настъпи само след седмица — малко по-рано от деветте месеца след смъртта на маркиз дьо ла Тур дю Роа. Лазарин доби без особени мъки здраво, хубаво дете. Марсел Ложие се оказа прав — детето беше момче.
Смелият план на маркизата се увенча с успех — правата на младата вдовица се оказаха непоклатими. Оттук нататък нищо не можеше да лиши голямата дъщеря на Жул Льору от богатството.
Ако детето останеше живо, майка му двайсет и една година, до пълнолетието му, изцяло щеше да управлява имуществото на маркиза, а след изтичането на това време щеше да запази една трета от него… Ако детето умреше, маркизата щеше да запази за себе си цялото имущество. Лазарин не изпитваше кой знае колко горещи чувства към детето, но се забавляваше с малкото смешно същество, потънало сред скъпи дантели.