Дойката, красива нормандка, беше избрана предварително.
Кръщенето се състоя седмица след раждането. Тъй като Раул дьо Горд не смееше да остави болната Жана дори за ден, помоли Жул Льору да го замести. Кръстница стана вдовицата херцогиня д’Еспани дьо Лотрек, близка роднина на покойния маркиз Робер дьо ла Тур дю Роа.
Детето бе кръстено Раул Анри Робер.
Жул Льору, възгордял се до немай къде, разпрати куп покани. Красивата църква „Света Троица“ беше пълна, всички се бяха събрали да видят някогашния банкер с осемдневния си внук на ръце — с новия маркиз дьо ла Тур дю Роа. Необходимо ли е да отбелязваме, че Марсел Ложие беше най-отпред и не отделяше очи от детето.
След завършването на обреда, заобиколен от честитящи светски дами и господа, бащата на Лазарин попита Марсел:
— Какво ще кажете, мили приятелю, харесва ли ви бебето?
— Великолепно е — убедено отвърна Марсел, — не съм виждал по-красиво!
— Прилича на мен, нали? — продължи Жул Льору и без да дочака отговора, рече: — Искате ли да го целунете?
Марсел грабна малкия и го зацелува бясно.
— Недейте така, господине! — развика се дойката. — Дайте ми го! Ще вземете да му строшите нещо…
Марсел неохотно върна бебето на дойката.
Жул Льору неумолимо продължи, като потриваше ръце:
— Чуйте това херувимче, както го нарича дойката! Истински баритон! Какво щастие! Колко навреме се роди! Още осем дни и големият род дьо ла Тур дю Роа щеше да остане без наследник! Ужасно нещастие!
Като чу тези думи, Марсел не можа да удържи усмивката си.
Лазарин се възстановяваше бързо и две седмици след кръщенето отвори врати не само за доскорошния поручик, но и за всички светски посетители. Париж бързаше да изрази добрите си чувства към очарователната вдовица, за която навред се говореше така: „Колко е млада още! При това — красавица и с огромно богатство. Не бива да се заравя жива в провинцията… Щом й свърши траурът, сигурно ще заживее в Париж.“
От три след обед карети една след друга спираха пред входа на хубавата къща срещу парка Монсо.
Марсел Ложие дълбоко се ядосваше на този поток от гости, който не го оставяше насаме с Лазарин…
XXXIV
Лазарин си даваше ясна сметка за настроенията на младия мъж. Понеже се стремеше да избегне възможността от всякакъв скандал и нежелани неприятности, веднъж тя му рече:
— Елате утре в три, ще ви приема съвсем сам… Животът й, свързан с толкова ограничения, беше започнал доста да я отегчава. Траурът й позволяваше да приема гости и да прави посещения, но й забраняваше да взема участия в балове и празненства. Еднообразието на дните, повтарянето на все едни и същи лица, на едни и същи празни фрази я караха да се прозява само при мисълта за утрешния ден. С копнеж си припомняше безгрижното веселие на ранната си младост; неудържимо я привличаха именно забранените за нея празненства. Лазарин искаше да се повесели, но за тази цел й бе необходим услужлив и послушен кавалер. Марсел й беше под ръка — отдавна му бе приготвила тази роля. И ето че в определения ден и час той се появи, тръпнещ от щастие.
— Най-сетне — произнесе развълнувано той, като разцелува пламенно ръцете на младата жена. — Най-сетне сме само двамата. Знаете ли, побеснявах вече сред тази равнодушна тълпа!
— Ах, приятелю — отвърна му усмихната Лазарин, — само да знаете колко са ми дотегнали всички!
— Но защо ги приемате тогава?
— Такива са изискванията на нашите среди! Не мога да ги пренебрегна.
— Но биваше ли да ги изпълнявате безусловно!
— Най-голямото доказателство, че не ги изпълнявам безусловно, е това, че сте тук сега, насаме с мен, и дори ми целувате ръцете.
— Нали вече ще затворите вратите си за тези безбройни аристократи и финансисти, които са завладели вашата къща като окупатори!
— През ум няма да ми мине такова нещо… Ще ги приемам, както и досега.
— А аз?
— Вие няма повече да стъпите тук… О, не ме гледайте толкова ужасен! Няма смисъл човекът, когото съм удостоила с вниманието си, да се блъска сред тази тълпа от аристократи и финансисти. На вас ще посветя вечерите… Доволен ли сте сега?
— Щом не искате да идвам тук, значи ще ме посещавате в моето жилище?
Лазарин извика през смях:
— Да се явявам при вас ли? В Грандхотела?… Никога!
— Тогава нищо не разбирам.
— Много е ясно, приятелю. Наемате една хубава карета, като плащате месечен наем, и от утре нататък всяка вечер ме очаквате в нея на улица „Рен Гортанс“ срещу къща номер пет. Ще минавам през парка с тъмна рокля и плътен воал. Е, ако не всяка вечер, ще се помъча да се виждаме, колкото можем по-често.
— И къде ще идем двамата? — попита Марсел, който не вярваше на ушите си.