— Навсякъде, драги мой. Например ще вечеряме в някой ресторант извън Париж. Имам какви ли не идеи!… Ще се отбиваме в заведения, където се танцува. Ще посетим известните кабарета.
— Опасно е — рече Марсел. — Спомнете си какво ми казахте някога — че слугите са вашите неизменни шпиони. Вечерните ви разходки ще ги заинтригуват… Може някой да ви проследи — и тогава доброто ви име ще загине веднъж завинаги.
— Благодаря ви за вашата предпазливост и нежна загриженост — с вид на оскърбено достойнство заговори Лазарин. — Не виждам нищо престъпно в желанието си да се повеселя и затова се обърнах към вас, при това бях сигурна, че ще запазите тайната ми; но щом моето желание ви смущава, ще потърся друг кавалер, по-сговорчив от вас. Решавайте бързо!
Марсел си рече: „Каква беше тази моя глупост — да й чета нотации? Тя не ми е съпруга и никак не съм сигурен, че някога ще се съгласи да вземе името ми… Но пък така бързо ще стана нужен…“
Ходеха само натам, накъдето самата тя желаеше. Не можем да твърдим, че Лазарин се държеше като строга жена; най-вярна ще бъде обаче преценката, че тя се чувствуваше като добър приятел и сътрапезник на Марсел. Младежът, напротив, окуражен от новото положение, в което се бе озовал заедно с Лазарин, се надяваше на нещо повече, но бързо бе отрезвен с удар на ветрилото по ръцете и от звънкия смях на своята любима.
— Бързо! Бързо! — завика Лазарин. — Тук вече видяхме всичко. Да вървим в открития театър!
Марсел се подчини с въздишка и каретата пое към забавленията на Шан’з Елизе.
След около половин час Марсел подаде ръка на своята дама и двамата потънаха сред буйната зеленина, осветена от хиляди газови фенери.
На десетина крачки пред тях се разкриваше сцената на малък музикален театър, около който се блъскаше шумна тълпа, жадна за бира и за зрелища. Малко встрани от оркестъра бяха останали няколко свободни места и младата двойка побърза да седне. На сцената тъкмо беше излязла прочута певица, известна със силния си глас, и оглушаваше слушателите с буйните си крясъци. Марсел се намръщи, докато слушаше сладникавия романс и гледаше облеклото на певицата, което се силеше да изобрази селска носия. Междувременно певицата замлъкна, към нея захвърчаха букети и гръмнаха бесни аплодисменти, примесени с викове „Браво!“
Лазарин се наведе към него. Марсел си рече: „Ей сега ще поиска да си тръгнем!“
— Великолепна е! — избъбри Лазарин в ухото на кавалера си. — Така ли мислите? — попита той смаян. — Нима ще останем още тук?
— Разбира се! Много се забавлявам! От три години не съм се веселила толкова…
Марсел не каза нищо, само призна, че жените понякога имат странни капризи.
Певицата бе последвана от трима клоуни; двамата бяха кльощави, дългунести англичани, съпровождани от трети клоун, нисък и дебел. И тримата излязоха по ръце на сцената, след което подеха чудноват танц. Лазарин се заливаше от смях, стиснала ръчките на креслото си. Възторгът й нямаше граници.
— Великолепно! — обърна се тя към Марсел, когато клоуните си тръгнаха. — Какво зрелище!… Ще дойдем отново някой ден, нали?
Марсел си мислеше: „Само ако можех да съм неин любовник — а нали толкова я обичам!“ Сетне понечи да хване ръката й, но тя нетърпеливо я издърпа и попита:
— Какво, решихте ли се? Доста ви чаках, макар че не съм свикнала някой да ме бави.
Младежът отвърна:
— Скъпа Лазарин, разполагайте с мен и вярвайте, че ще изпълня всичките ви желания!
Лицето на маркизата просветна.
— Е, най-сетне! Трябва да ви накажа заради това колебание, но нали съм си добра… Отивайте си сега.
— Толкова бързо!
— Да, ядосахте ме… Вървете си сега, но утре, в шест… и знаете вече къде.
XXXV
На другия ден всичко се разви според плана на маркизата. Марсел в уречения час я чакаше с карета на улица „Рен Гортанс“; маркизата с черна рокля и гъст воал изтича от парка като жена, която бърза при своя любовник, и се втурна през смях в каретата.
— Ето ме — едва можа да каже тя, — какво ще кажете за точността ми? Радвате ли се, че ме виждате?
— Толкова се радвам, че не намирам думи… Но какво ще правим сега?
— Най-напред ще вечеряме! В къщи почти не хапнах.
Марсел свали предното стъкло и извика на кочияша да кара за извънградския ресторант в Порт Мальо. След петнайсет минути двамата млади седяха в отделно сепаре, където под ръководството на Лазарин Марсел поръча вечеря, достойна за най-изискания вкус.
Доволна, че се е измъкнала на воля, Лазарин бе шумно весела както някога, през безгрижните години в Париж. Час по час скачаше от стола, тичаше до пианото в залата, вземаше няколко акорда или изпяваше оперен куплет, сетне бързаше да се върне и протягаше празната си чаша на Марсел, за да й налее искрящо шампанско. Марсел, който не бе очаквал да срещне такова бурно веселие, се мъчеше да се държи в унисон с нея. Много му се искаше да заговори за чувствата си, за перспективите пред двамата, но засмяната и иронична Лазарин позволяваше да водят само неангажиращи разговори.