Марсел философски си рече, че прищевките на жените са непостижими; нито за миг не си помисли обаче, че младата жена просто се бе затъжила за шумни сборища и веселия.
Тръгнаха си малко след дванайсет; каретата скоро спря до една странична алея на парка Монсо.
— До утре! — извика Лазарин, като се отдалечаваше с бързи крачки.
— До утре — отвърна Марсел, загледан след нея.
XXXVI
Надеждата на Марсел да възтържествува над волята на маркизата се оказа празна илюзия. Младата жена виждаше в него само свой другар в развлеченията, средство за освобождаване от скуката и изобщо нямаше намерение да му дава каквато и да било власт над себе си. Самата мисъл за нова неразривна връзка я ужасяваше.
Два или три пъти седмично Лазарин възобновяваше похожденията си, всъщност съвсем невинни, но доставящи й безкрайна радост. Марсел я откарваше ту в Шале, ту в Сюзен, ту във Вил д’Авре, където на обширна тераса им поднесоха отвратителна вечеря сред звуците на доста слаб оркестър.
Вечерта обикновено приключваше с посещение на някой забавен спектакъл. След такива часове на удоволствия Марсел забелязваше някаква промяна у маркизата и това много го радваше. Младата жена ставаше по-спокойна, по-ведра; държеше се по-свойски с бившия поручик и към бурната й жажда за удоволствия понякога се примесваше и лек свян.
Беше началото на август. Каретата, в която Лазарин дотича устремно както винаги, потегли.
— Къде ще вечеряме? — попита маркизата.
— В ресторант „Каскад“, ако не възразявате.
Лазарин се съгласи. Този прочут ресторант в Булонската гора привличаше и парижани, и чужденци.
— Тези места в гората ми напомнят за младините — отбеляза младата жена. — Покрай този ресторант яздех моята Нора и тук поспирах за чаша разхладително питие.
Маркизата и Марсел се качиха на горния етаж. Дадоха им сепаре с изглед към част от поляната. От съседното долитаха гръмки смехове и говор.
— Кои са нашите съседи? — попита Лазарин сервитьора, надникнал още веднъж, за да се убеди, че не искат нищо повече, след като е сервирал вечерята.
— Актьори и актриси от театъра, госпожо — отвърна келнерът. — Много мили хора, често ни навестяват и са винаги весели.
И той назова няколко имена на актьори от оперетата.
— Искате ли да сменим сепарето? — попита Марсел.
— Да го сменим ли? — учуди се Лазарин. — Но защо?
— Тук се чува почти всичко от съседното сепаре, те разговарят и се смеят твърде гръмогласно. Това понякога е неприятно.
— Напротив, приятелю! — възрази маркизата. — Така ще чуваме шегите им и ние ще се смеем заедно с тях.
Вечерта беше топла, прозорците бяха разтворени. Когато актьорите замлъкнеха за миг, се чуваше ромонът на водата в басейнчето долу. Слънцето залезе бавно, но не настъпи здрач, защото кръглата бяла луна се издигна над старото Булонско гробище.
Лазарин и Марсел седяха един срещу друг, вечеряха, без да разменят почти нито дума. Младата жена бе посвикнала вече с новите развлечения и не им се радваше чак толкова шумно, както преди. Младият поручик я поглеждаше честичко.
Сервираха десерта, а с него и бутилка шампанско в кофичка с лед.
Докато го наливаше по чашите, Марсел се питаше не за първи път: „Защо трябва непрестанно да крием отношенията си? Името, което нося, е на уважаван род, богатството ми не може да се равнява с това на Лазарин, но никой не би ме заподозрял в користни подбуди. Дали пък Лазарин не се срамува, че ме обича?“
От подобни разсъждения до предложението за женитба имаше само крачка. И същата вечер, докато се връщаха към улица „Мурильо“, Марсел я премина.
— Не смятате ли, мила маркизо — подхвана Марсел, — че щастието, колкото и да е голямо, нараства още повече, когато човек е сигурен в продължителността му?
— Може и така да е — погледна го Лазарин, която застана нащрек при думата „продължителност“. — Но дълготрайността има и един такъв синоним: скука…
— Да, но не и в любовта.
Лазарин се обърна и погледна Марсел право в очите.
— Накъде клоните? — попита тя.
— Към въпроса — изрече той леко смутен — дали не бихте позволили на нежния ви поклонник да се превърне в най-верния, послушен и предан съпруг?