Лазарин трепна и тъмните й вежди неволно се свъсиха, но се овладя. Настойчивостта на Марсел я вбесяваше.
— Ама че глупост! — възкликна тя през смях.
— Глупост — но защо? — не пожела да отстъпи Марсел.
— Лошо ли ни е сега? Нима ще сме по-щастливи, ако се оженим?
— Не говорете така, скъпа Лазарин — отвърна меко Марсел. — Помислете за щастието да разкрием пред обществото любовта си, с която можем да се гордеем.
Маркизата само поклати глава.
— О, стига, за Бога, достатъчно! Изобщо няма да ме убедите, затова не си хабете приказките. Да си останем приятели и да не говорим повече за тези безсмислени неща.
Марсел замлъкна, смутен и обезпокоен от категоричността на любимата си; той обаче се успокояваше, че тя се държи така само от желание да изглежда ексцентрична и независима. Причините обаче бяха доста по-дълбоки. Самата мисъл да се лиши от името и от титлата си на маркиза, за да се нарече просто госпожа Ложие, предизвикваше у младата жена непреодолимо отвращение, което много читателки ще споделят. Марсел обаче не се отчайваше и често се връщаше към предложението си, като смяташе: „С жените всичко е възможно — дори невъзможното“.
За нещастие — или може би за щастие на Марсел — се случи нещо изненадващо, което унищожи дори последните му надежди.
В една от предишните глави на тази книга говорихме, че принц дьо Кастел Виван не искаше по безчестен начин да продаде титлата си, но в същото време се стремеше да извлече възможната полза от нея. Веднъж месечно вестник „Фигаро“ поместваше обявата му, че търси млад човек с голямо богатство, на когото да предаде името на аристократичния си род. Всеки път обявата биваше последвана от куп писма. Принцът внимателно прочиташе писмата, събираше сведения за авторите им и все оставаше недоволен, а парижани недоумяващо се питаха кой може да е авторът на тази толкова странна и интригуваща обява.
Лазарин посвещаваше доста свои вечери на Марсел Ложие, но продължи да приема през следобедите и да връща посещенията.
В един от четвъртъците маркизата бе у принцеса Алвинзи, с която се бе запознала във Флоренция. Макар че новият аристократичен сезон още не беше настъпил и повечето представители на обществото бяха по курорти, в салона на принцесата бе доста оживено благодарение на пътуващи чужденци и на дипломатите. Някъде към средата на приема вратата за пореден път се разтвори и слугата извести:
— Принц дьо Кастел Виван!
„О, милият принц — помисли си Лазарин, — от колко време не съм го виждала!“
Учудването й обаче беше безкрайно, когато съзря влезлия мъж.
Той изобщо не беше старият принц, когото Лазарин познаваше чудесно, а младеж с осанката и външността — на Хектор Бегур! Не беше възможно да е той; откъде би се сдобил с това име и с титлата?…
Лазарин дори не се замисли върху тази странна прилика, която й се стори дори досадна, и отмести поглед към друг край на салона. Какво беше учудването й, когато чу гласа, обърнал се с молба към принцеса Алвинзи:
— Принцесо, окажете ми честта да ме представите на маркиза дьо ла Тур дю Роа, която, струва ми се, не ме позна, макар че имах щастието да й бъда представен.
Нямаше съмнение.
Пред нея беше Хектор Бегур, превърнал се в принц дьо Кастел Виван!
Трета част
Принц Тотор
I
Развитието на историята, която проследяваме, ни накара да изоставим стария си познайник Хектор Бегур в момента, когато бе прогонен от замъка ла Тур дю Роа и трябваше да си тръгне с излъгани надежди и дълбоко унижен, както би се почувствувала лисица, хваната в капана от кокошка.
След завръщането си в Париж младият художник възобнови бохемския си живот, безгрижен и разпилян; работеше, само когато останеше без пари, — помагаше отново на Лоран Ведел или предлагаше карикатури на изданията. Щом сложеше няколко франка в джоба, Бегур се замисляше само как да ги похарчи и да прекара по-весело; в такива дни нямаше сила, която би го накарала да хване четката. Дните и вечерите му минаваха в компанията на прочутата актриса госпожа Бобино и на рояк мили дами без предразсъдъци. По този път на безгрижен мързеливец Бегур, дълбоко уязвен от пренебрежението на Лазарин, можеше да стигне до сериозни провали, ако не беше вродената му, съвсем инстинктивна почтеност, която го удържаше на ръба, но знае ли някой кога човек може да се подхлъзне и да падне в пропастта.
Загубил енергията, волята и амбициите си, като избягваше работата си с нарастващо отвращение, Хектор непрекъснато вземаше заеми, за да продължи бездейния си живот. Съществуването му беше вече унизително — защото бе задлъжнял навред; при това не се отнасяше за значителни заеми, а за дребни, потискащи суми: дължеше на бакалина, на перачката, на хазаите, като непрестанно си сменяше квартирите… Вече нямаше дори прилични дрехи, да не говорим за постоянен подслон.