За съжаление Жул Льору, Лазарин и Рене, свикнали с парижки разкош, смятаха това жилище за мизерно. Тук бяха лишени и от всичките си развлечения; оставаше им само едно — ездата. Но се бе наложило да продадат хубавите си коне и да ги сменят със скромни понита. Дивните гледки в околността не предизвикваха възторзите им; ездата бе единственото им средство против скуката и те й се отдаваха почти по цял ден.
Само Жана не бе се чувствала никога толкова доволна, колкото сега. Тя харесваше имението, близкото село, високите дървета, цветята и птиците. Всеки ден по няколко часа рисуваше в парка. Това обаче не поглъщаше напълно времето й, затова се нагърби с ролята на икономка в къщата и въведе строга пестеливост в домакинството.
Жул Льору бе отчаян не по-малко от големите си дъщери. Прехвърлил вече петдесетте, преди да се бе разорил, изглеждаше доста по-млад. Висок, строен, силен брюнет, той бе доста подвижен и откритото му, усмихнато лице издаваше доволен от живота човек.
След загубата на богатството си Льору посърна и заприлича на човек, едва привдигнал се след тежка болест. Косата му бързо окапа и главата му лъсна като топка за билярд; дори не си правеше труда да се бръсне всеки ден. Беше се лишил от всичко: от заниманията си, от врявата и блъсканицата на борсата, от разходките, от усмивките и поздравите на прочути парижани; нямаше дори с кого да седне на карти и изобщо му липсваше цялата среда, с която бе свикнал.
За да се отърве от самотата, би трябвало да завърже познанства със съседите по имения, а те не бяха малко. Някогашният банкер обаче не пожела. „Всички тези хора са богати, а аз — не — си казваше той. — Те ще ме потискат с разкошния си живот. Ще се държат учтиво, но винаги ще ми се струва, че искат да ме засегнат… Най-добре ми е сам.“
III
Във Вертфейл обядваха в единайсет, вечеряха в седем и камбанката събираше всичките обитатели в трапезарията. Една прекрасна сутрин, когато камбанката беше била доста време, в трапезарията влезе Жул Льору по домашни пантофи и сако от каша, с недоволен израз на лицето и небръснат.
— Къде са госпожиците? — попита той.
— Госпожица Лазарин излезе на езда, госпожица Жана отиде към селото, а госпожица Рене се разхожда в градината.
В тази минута вратата на трапезарията се разтвори и влезе запъхтяна Жана, най-малката от сестрите. На своите шестнайсет години тя бе твърде грациозно същество; пепеляворусата й коса се къдреше около откритото й чело, светлосинята рокля обгръщаше още детинската й фигура. Тя се завтече към баща си, разцелува го и извика:
— Извинявай, татко, обещавам вече да идвам за обед пет минути по-рано!
— Не те извинявам, не защото закъсня, а защото подражаваш на сестрите си, които забравят да ми оказват уважението, което трябва да изпитват към мен.
— О, татко!
Вратата на трапезарията се отвори наново.
— Виж ти! — възкликна влязлата Рене. — Татко се кара днес на Жана! Колко интересно… Продължавай, татко! Какво е направила Жана?
Рене бе само година по-голяма от Жана, но наглед човек би й дал повече от двайсет. Беше висока, с тънка талия, с широки рамене. За разлика от малката си сестра бе брюнетка с гарвановочерна коса и матово лице като креолка. Черните й очи излъчваха мощна енергия. Проницателният й поглед таеше нещо жестоко.
Фразата, произнесена от девойката, още повече развали настроението на Льору.
— Къде беше? — попита Льору, като се отдалечи от Жана.
— Татко, внимавай, ще си изпокъсаш нервите така…
— Защо не дойде навреме, когато камбанката удари?
— Имам оправдание… Бях заспала.
— В единайсет часа… вън… много правдоподобно, нали?
— Вярваш или не, това е истината. Толкова ми е скучно в тази колиба, че ще се побъркам. До гуша ми е дошла постоянната зеленина и вечно синьото небе. Затова спя… Спя винаги, когато мога. Поне понякога сънувам старите времена, когато ти още беше богат и не бе пръснал парите, които всъщност бяха наши…
— Сестро… Сестро! — промълви умолително Жана.
— Държите се лошо, госпожице! — извика Льору.