Като следваха старото правило: колкото по-дребен е дългът, толкова по-нервен е кредиторът, хората, на които Бегур дължеше пари, го пресрещаха на всяка крачка и му досаждаха с крясъците и настояванията си.
Клетникът не можеше да седне в кафене, без някой от мъчителите му да се появи, да застане пред масата му и да се развика, без ни най-малко да се смущава:
— Така си и знаех! За бира и тютюн има пари, господинчото, а щом трябва да си върне дълга на честните хора, дето гледат семейства с малки деца, нямал дори сантим!
И веднага се посипваха обичайните неприятни епитети.
Щом завъртеше някоя пара, художникът отсядаше в някой от евтините приюти за бездомници; пропилееше ли дребните монети, спеше у приятели и приятелки, понякога го прибираше и госпожа Бобино, истински предана на любимия си Тотор.
Но сред всичките тези бури и злощастия страдащият заради унижението си Тотор не губеше нито апетита, нито дори веселия си нрав. Лоши дни за него бяха само тези, когато се налагаше да поработи заради парчето хляб.
Една прекрасна сутрин вестниците не се нуждаеха от политически карикатури и Бегур се запъти при Лоран Ведел. За късмет на младия художник Ведел беше получил поръчка във Вил д’Авре, където трябваше да изрисува таваните на един борсов посредник. Той отведе там и младия Бегур, заключи го за цяла седмица и не сваляше очи от него като от арестант; пусна го чак когато работата бе приключена и го възнагради с двайсет и пет луидора.
Двайсет и пет луидора! Цяло съкровище!
Сигурно някой наивен човек ще си помисли, че Бегур използува поне част от тази относително значителна сума, за да се разплати с кредиторите си, особено с най-упоритите.
Нищо подобно.
Привърженик на правилото „Удовлетвореният кредитор се превръща в разярен тигър“, той не плати дори грош, облече се от глава до пети в магазина за мъжки готови дрехи и реши да го удари на живот, докато се стопи и сетният сантим от тези петстотин франка. С парите в джоба на новото си сако Бегур се запъти към любимата си Елзаска кръчма.
Макар да беше около обед, в кръчмата вече пируваха няколко весели компании на художници, музиканти, литератори заедно с млади статистки от театрите, момичета-модели на художниците, малки продавачки. На маса с весела компания бе седнала и госпожа Бобино; вечерта тя щеше да излезе на сцената в една прочута пиеса, където играеше ролята на маркиза.
Хектор начело на шумна компания нахлу в кръчмата.
— Хей! Приятелю! — подвикна Бегур на кръчмаря. — Донеси четири халби бира, но бързо!
Хектор плати веднага; приятелите му заоглеждаха пъстрата клиентела на заведението и зърнали госпожа Бобино, за да доставят удоволствие на приятеля си, който черпеше, решиха да похвалят любимата му.
— Изумителна е госпожа Бобино! — рече единият. — Няма равна на себе си!
— И каква красавица! Изящна, мила, с осанка на маркиза!
— Тя си е същинска маркиза! — сериозно допълни третият. Мраморната плоча на масата едва не се разпукна от силния юмрук на Бегур.
— Маркиза, а! — извика Бегур. — Колко сте наивни, момчета!… Аз познавам истински аристократки! Те са съвсем друго нещо…
— О, значи ти сега посещаваш салоните на Сенжерменското предградие? Там ли се губи цяла седмица? — засмян попита един от компанията.
— Значи сега общуваш с графини? — обади се и друг.
— Говорих за маркиза… особено за една… Познавам истинска маркиза, с герб, от най-висшите кръгове.
Приятелите му се запревиваха от смях.
— Виж го ти, нашия Тотор! Той вече станал голяма клечка!
Веселият разговор бе прекъснат от друг приятел, влязъл току-що; Бегур понякога нощуваше при него.
— О, тук ли си бил! — подаде той ръка на Хектор. — Къде се изгуби? Получи се едно писмо за теб.
— От кого е?
— Не зная. Донесъл го някакъв дребен човек, приличащ на писар в кантора, и го предал на портиера. От четири дена го нося в джоба си с надеждата да те срещна някъде.
Бегур взе писмото. В горния му край пишеше: „Важно!“. Когато го отвори и извади листа, му направи впечатление печатният текст, с който писмото започваше: „Агенция «РОХ И ФЮМЕЛ», улица «Монмартър» 131“. Съдържанието бе следното:
„Господата Рох и Фюмел Ви молят, господин Хектор Бегур, да заповядате в тяхната кантора по много важен за Вас въпрос.
Молим да не се бавите. Всяко забавяне е във ваша вреда.“