— Господин Хектор Бегур, художник, трябва да говоря с вас, ако нямате нищо против.
— Няма ме тук! — Засмян отвърна художникът и потопи за миг събеседника си във водата. След миг беше вече на десетина метра от него.
Оказа се обаче, че и досадникът плува чудесно. Той бързо настигна жертвата си и подхвана наново:
— Зная, че вие сте господин Бегур — нали възхитената публика, която наблюдава плуването ви, дори и сега ви подвиква по име от брега! Уверявам ви, господине, че е във ваш интерес час по-скоро да посетите кантората на Рох и Фюмел, на улица „Монмартър“ 131!
— Кажете на вашите господари от мое име, че дори да пратят цялата парижка полиция по петите ми, няма да платя и грош. Просто нямам пари!
— О, господин Бегур, напълно сме наясно по този въпрос… Действията на господарите ми нямат нищо общо с вашите кредитори и не са си поставили за цел да ви измъкват пари.
— Може би искат да ми дадат в такъв случай?
— Смятам, че намеренията им са именно такива.
— Хайде, стига, вие се подигравате с мен! Отде накъде ще ми предлагат пари?
— Не зная, господине, моите шефове не споделят тайните си с мен, но съм сигурен, че ако отидете, ще се сдобиете с доста прилична сума.
— С какво се занимава вашата агенция?
— С най-различни неща; най-добре ще узнаете от тях самите. Ще можете да намерите моите шефове на адреса, който вече знаете, всеки ден освен неделя, сутрин от девет до единайсет, след обед от два до пет. Нали ще отидете, господине?
— Поемете си дъх след тази реч, да не се удавите — засмян рече Хектор. — Защо да не отида, но мога ли да ви вярвам, че няма да ми поискат пари?
— Честна дума — да, господине!
— Добре, ще им се обадя утре между девет и единайсет.
— Благодаря ви, господине; смятам, че си заслужих заплатата днес.
След целия този разговор, проведен във водата пред острова, дребният детектив заплава към брега, където бързо се облече и с доволната физиономия на човек, изпълнил дълга си, се запъти към нетърпеливите си господари.
IV
Хектор лесно стигна до улица „Монмартър“ 131 и се изкачи на първия етаж. Натисна ръчката на вратата, озова се в обширен вестибюл и се обърна към дребен старец, който пищеше нещо до прозореца:
— Къде мога да видя господин Рох или господин Фюмел? Те ми писаха да дойда.
— Мога ли да видя писмото?
— Е, аз получих пет, а може би десет техни писма, но си палех цигарата с тях — засмян отвърна Хектор.
— Как се казвате?
— Хектор Бегур.
Старецът се изгуби някъде, след малко се върна и заяви:
— В приемната има много хора, но господин Рох ще ви приеме веднага. Заповядайте, господине!
Старецът поведе художника и го покани да влезе в кабинет с черна ламперия и с мебели, тапицирани със зелен плюш. Зад писалище, отрупано с книжа, на стол с висока резбована облегалка седеше господин Рох, добре облечен мъж на средна възраст, който се мъчеше да запазва добродушен израз. Господин Рох вдигна очилата на челото си, усмихна се любезно и благосклонно и посочи креслото пред бюрото си:
— Господин Бегур, художник, нали не се лъжа?
— Точно така, господине.
— Радвам се да се запозная с вас… Доста ни накарахте да ви чакаме. Нашите сведения за вас като за художник са доста пълни; знаем със сигурност, че ви очаква бляскаво бъдеще. В същото време ни е известно, че сте потънали в дългове.
— Но, господине… — понечи да обясни Бегур.
— Имайте предвид, че не виждам нищо лошо в това — избърза да каже господин Рох. — За нас е напълно разбираемо, че един млад мъж може да обича удоволствията и да взема заеми, които по-късно, разбира се, ще изплати. Младостта си е младост! И аз съм бил млад!
И господин Рох се облегна на стола, като мечтателно притвори очи.
— Но всъщност ви търсим по съвсем друг повод, млади приятелю. Да минем към целта. Вие се наричате Хектор Денис Бегур, нали така?
— Именно, ваша милост.
— И сте законен син на Жан Денис Бегур и госпожа Урсула Лебер, негова съпруга?
— Да. Впрочем мога да представя и кръщелно.
— Не се безпокойте, имаме го вече, както и ред други документи — изобщо вашата папка при нас е доста обемиста.
— Но на какво дължа толкова голямото внимание? — възкликна Хектор.
— Любопитството ви е напълно естествено… Вие бихте се съгласили да получите един добър капитал, който ще ви позволи да работите само когато пожелаете; прав ли съм?