Принцът и Бегур бяха с бели платнени костюми и с широкополи шапки. Компанията включваше освен тях и трима французи, и двама англичани. Годефроа привлече вниманието на събеседниците си върху прозрачната вода на езерото:
— Погледнете, вижда се дъното дори… Сигурно тук е толкова плитко, че няма повече от два метра, нали, капитане? — обърна се той към снажния швейцарец.
— Грешите, господине — засмян отвърна капитанът. — Тук е най-малко петнайсет-двайсет метра дълбочина, а може и повече.
— Жалко, че не умея да плувам; тази вода е толкова примамлива! За да се удавя, впрочем, и два метра са достатъчни.
— Бъдете предпазлив в такъв случай — посъветва го капитанът. — Понякога нашите пътници са доста невнимателни, увлечени от хубавата гледка.
— А ей там, в далечината, май се вижда платноходка? — посочи принц Годефроа към хоризонта.
Всички обърнаха погледи натам, но не забелязаха нищо. Принцът извади далекоглед и започна да го настройва към зрението си; в този момент корабчето, вдигнало платна, внезапно ускори ход поради рязък порив на вятъра; принцът изгуби равновесие, олюля се, не намери за какво да се хване и се стовари в езерото, като успя само да извика:
— Помощ!… Спасете ме!…
Водата се сключи над главата му; само от време на време отчаяните му движения го изваждаха на повърхността, но не можеха да го удържат върху водата.
Всички се развикаха и засуетиха, само Бегур не произнесе нито дума. Той бързо свали сакото си, прехвърли се през борда и се гмурна в прозрачните води. Присъстващите затаиха дъх. След минута, която се стори безкрайна за зяпачите, Бегур изплува на повърхността, като гребеше с лявата ръка, а с дясната държеше горкия принц, който не даваше никакви признаци на живот. Пътниците на корабчето възторжено изръкопляскаха.
— Не ми трябват аплодисменти, по дяволите! — извика Хектор. — Спуснете някакво въже!
„Планът върви като по ноти — размишляваше през това време стария Годефроа. — Само дано някак успея да го отуча от тези плебейски изрази… Защо му беше това «по дяволите» в този героичен миг?“
Докато удавникът разсъждаваше така, капитанът и единият моряк спуснаха въже с примка накрая; Хектор се хвана за въжето, мушна крак в примката и след секунда се озова на корабчето заедно с безчувствения удавник.
Присъстващите се втурнаха да стискат ръка на Хектор.
— Оставете тези поздравления сега! — извика младежът. — Не виждате ли, че принцът е в безсъзнание, трябва да му окажем първа помощ!
След около пет минути взетите мерки се увенчаха с успех. Господин дьо Кастел Виван направи слабо движение, въздъхна, отвори очи и като огледа с усилие надвесените над себе си хора, попита със слаб глас:
— Кой ме спаси?…
— Аз, драги принце — смутено отвърна Бегур.
— Елате да ви прегърна, сине мой!…
Сцената бе дълбоко затрогваща и цяла Женева говори няколко дни за тази случка.
Тъй като корабчето този път бе излязло за няколкодневна обиколка, принцът носеше куфар с дрехи, затова бързо можаха да го преоблекат; но след драматичната случка не биваше да рискуват здравето му, затова се насочиха към Женева.
Нищо лошо обаче не се случи; здравенякът принц на другата сутрин се яви бодър на закуска, в най-цветущо здраве. По негова молба спътниците от пътуването по езерото изготвиха акт за спасяването му с най-тържествени изрази; подписаха го всички пътници, капитанът и неколцината моряци като свидетели, а заверката от местните власти го превърна в истински документ.
На другия ден принцът и Бегур вече бяха в Париж, където изпълниха всички формалности и подадоха молба за осиновяване. След стореното им оставаше да изчакат определения от закона тримесечен срок, който не можеше да бъде скъсен нито чрез връзки, нито чрез подкупи.
Тези три месеца бяха време на усилен труд и за двамата. Бегур вземаше уроци по какво ли не; принц дьо Кастел Виван сложи ред в прекомерния разкош на къщата на Бегур. Волният художник постепенно се отърсваше от небрежните си обноски и говор, а разкошният му замък добиваше все по-аристократичен вид, от каретите и конете изчезваха всичките дрънкулки, издаващи лош вкус и прекомерна натруфеност. Върху вратите на изящните и достолепни карети вече можеше да се постави гербът на принцовете дьо Кастел Виван…
XII
Най-сетне нетърпеливо очакваният ден настъпи. Съдът от първа инстанция, като изслуша правителствения прокурор, се произнесе: „Осиновяването се узаконява“.